Милка Хаджикотева представя песента „Ерата на Водолея“ от мюзикъла „Коса“. Автори Джером Рагни и Джеймс Рейдо
Hair, Aquarius
When the moon is in the Seventh House
And Jupiter aligns with Mars
Then peace will guide the planets
And love will steer the stars
This is the dawning of the age of Aquarius
The age of Aquarius
Aquarius!
Aquarius!
Harmony and understanding
Sympathy and trust abounding
No more falsehoods or derisions
Golden living dreams of visions
Mystic crystal revelation
And the mind’s true liberation
Aquarius!
Aquarius!
When the moon is in the Seventh House
And Jupiter aligns with Mars
Then peace will guide the planets
And love will steer the stars
This is the dawning of the age of Aquarius
Age of Aquarius
Aquarius!
Aquarius!
Oh, let it shine, c’mon
Now everybody just sing along
Let the sun shine in
Open up your heart and let it shine on in
When you are lonely, let it shine on
Got to open up your heart and let it shine on in
And when you feel like you’ve been mistreated
And your friends turn away
Just open your heart, and shine it on in
Коса/ Ерата на Водолея
В седми дом ли е Луната,
и Юпитер застане ли до Марс,
планетите подвластни на мира са,
звездите ги напътства любовта.
В зората сме на ерата на Водолея,
Ерата на Водолея,
Водолея!
Водолея!
Хармония и единение,
Да блика човещина и доверие,
Вече без лъжи и унижения,
Живот в охолство, мечти-видения,
Мистични пророчески прозрения,
Свобода за ума без ограничения
Водоелея!
Водолея!
В седми дом ли е Луната,
и Юпитер застане ли до Марс,
планетите подвластни на мира са,
звездите ги напътства любовта.
В зората сме на ерата на Водолея,
Ерата на Водолея,
Водолея!
Водолея!
О, нека Слънцето да грее, хайде
всички да запеят,
Слънцето душата да огрее,
Сърцето отвори да влезе светлина,
И в мигове на самота да грее,
Сърцето отвори за светлината,
И някога почувстваш ли неправда,
а близките ти хора те загърбят,
Сърцето отвори за светлината.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Превод: Милка Хаджикотева
Милица Стоицева представя Чарлз Симик
The Stray
By Charles Simic
One day, chasing my tail here and there,
I stopped to catch my breath
On some corner in New York,
While people hurried past me,
All determined to get somewhere,
Save a few adrift like lost children.
What ever became of my youth?
I wanted to stop a stranger and ask.
„It went into hiding,“ said an old woman
Who’d read my mind.
„Swimming with sharks,“ a drunk concurred,
Fixing me with one bloody eye.
It was summer, and then as quietly as a bird lands,
The sidewalks were dusted with snow
And I was shivering without a coat.
I had hopes we’d meet again, I told myself,
Have a drink and recall the nights
When we used to paint this town red.
I thought you’d be in a straightjacket by now,
You’d say to me,
Making funny faces at doctors and nurses.
Instead, here you are full of fleas,
Dodging cars and buses
To follow a pair of good-looking legs home.
„And you, Judas,“ I summed the strength to shout,
„Will you be coming to my funeral?“
But he was gone already. It had gotten late in the day,
Very late—and since there was nothing
That could be done about it—
I thought I’d better toddle along
Заблуденият
Един ден, гонейки опашката си тук и там,
Се спрях да си поема въздух
На едно ню-йоркско ъгълче, сам,
Докато хората все бързаха край мен,
До един да стигнат някъде решени,
Като деца изгубени малцина бяха заблудени.
„Какво се случи с младостта ми?“
Исках да спра непознат и да попитам.
„Скрила се е“ – каза възрастна жена,
Мислите ми взела да разплита.
„Плува с акулите“ – някакъв пияница ни се намеси
И едното си кръваво око някъде към мен измести.
Беше лято и внезапно, като птица тихичко се приземиха
Снежни преспи, които бързо тротоарите покриха.
И аз затреперих без зимното палто.
Казвах си, надявах се, че ще се видим пак,
Да си припомним, като пийнем по едно,
Нощите, когато в алено рисувахме този град.
„Мислех, че вече ще си в усмирителна риза,“
Би ми казал,
Докато се блещиш срещу доктори и мед сестри.
А ето те, целия в бълхи, вместо това,
Отбягваш автобуси и коли,
За да последваш у дома чифт хубави крака.
„А ти, Юда?“ – сили да извикам аз събрах,
„Ще дойдеш ли на погребението ми?“
Но вече бе изчезнал. И след като, даже доста,
Денят бе напреднал и нямаше що да сторя,
Каквото и да ми коства,
Реших за най-добре да се пошляя и се прибрах.
Превод: Милица Стоицева
Александра Ивойлова представя Карл Сандбърг
Първи урок
Внимавай, горди думи като казваш.
Веднъж изказани, те мъчно могат
при теб отново да се върнат.
Те носят дълги, лъскави ботуши;
те стъпват гордо и не чуват,
назад като ги позовеш.
Внимавай, горди думи като казваш!
Превод: Кръстан Дянков
Поетът на Чикаго
Махнах за поздрав на Никой.
Видях го в едно огледало.
Усмихна се – също и аз.
Набърчи чело недоволен –
също и аз.
Сторя ли нещо, той също.
Измамник, глупец и мечтател,
воин, актьор, мех, пълен с прах –
все до мен ще е той,
с мен ще слезе по тъмните стълби,
когато не ще ни спориди отникъде поглед,
когато и другите вече са тръгнали някъде.
С него вървим под ръка неотлъчно.
И всичко дори да загубя, той ще остане.
Превод: Кръстан Дянков
Срещу течението
Не спират силните мъже, прииждат
и падат прострелени и обесени, посърнали,
сломени;
те могат да живеят само във борбата, с песен,
щастливи като комарджии.
А силните им майки ги извличат.
А силните им майки ги изтеглят
от мрачното море, от прерии безкрайни,
от необходни планини.
Те пеят алелуя, завършват със амин
и дълго, дълго им благодарят.
Не спират силните мъже, прииждат.
Превод: Кръстан Дянков
Трева
Натрупайте телата в Аустерлиц и Ватерло,
зарийте ги в земята и на мен ги оставете –
трева съм аз, покривам всичко.
Сберете ги накуп и в Гетисбърг,
грамадите сберете от Вердюн и Ипър,
вкопайте ги и нека порботя аз!
Години – десет като минат,
ще питат пътниците младия кондуктор:
Какви са тез места?
Къде сме ний сега?
и нека поработя малко!
Трева съм аз
Превод: Кръстан Дянков
Александра Ивойлова представя две песни на Джордж Гершуин
Somebody Loves Me
When this world began
It was Heaven’s plan
There should be a girl for ev’ry single man.
To my great regret
Someone has upset
Heaven’s pretty progamme for we’ve never met.
I’m clutching at straws, just because
I may meet him/her yet.
Somebody loves me, I wonder who,
I wonder who he/she can be.
Somebody loves me, I wish I knew,
Who can he/she be worries me.
For ev’ry boy/girl who passes me I shout, “ Hey, maybe
You were meant to be my loving baby. „
Somebody loves me, I wonder who,
Maybe it’s you.
Вокално изпълнение и клавирен съпровод: Александра Ивойлова
The Man I Love
When the mellow moon begins to beam,
Ev’ry night I dream a little dream,
And of course Prince Charming is the theme,
The he for me.
Although I realize as well as you
It is seldom that a dream comes true,
For/To me it’s clear
That he’ll appear.
Some day he’ll come along,
The man I love
And he’ll be big and strong,
The man I love
And when he comes my way
I’ll do my best to make him stay.
He’ll look at me and smile
I’ll understand ;
And in a little while,
He’ll take my hand ;
And though it seems absurd,
I know we both won’t say a word
Maybe I shall meet him Sunday
Maybe Monday, maybe not ;
Still I’m sure to meet him one day
Maybe Tuesday will be my good news day
He’ll build a little home
Just meant for two,
From which I’ll never roam,
Who would – would you ?
And so all else above
I’m waiting for the man I love.
Вокално изпълнение и клавирен съпровод: Александра Ивойлова
Наталия Трайкова представя Боб Дилън в превод на Леда Милева и Николай Попов
“Човек на улицата”
Ще ви изпея песен проста
за стария човек на моста.
Намериха го в утрин хладна –
На улицата беше паднал.
Тълпа се сбра, напред се бута
и спира всеки за минута,
а той лежи на тротоара
с обувки вехти, в дреха стара.
Сърдито полицаят рече:
– Хе, старче, я се вдигай вече!
Той с палка го удари леко,
Но не помръдваше човекът.
С крак бутна го – окъсан цял.
– Колата! Този е умрял! –
нададе полицаят вик.
Отнесоха човека в миг.
Изпях ви тази песен проста
за стария човек на моста.
Намериха го в утрин хладна –
на улицата беше паднал.
Човекът в мен
Човекът в мен е винаги готов
в беда да чуе моя зов.
Но само ти, о миг блажен,
ще стигнеш до човека в мен.
Сега връхлитат бури моя праг,
дано не секнат силите ми пак.
Но щом утихне вихърът студен,
ще стигнеш до човека в мен.
А колко радостен е оня час,
когато си наблизо ти.
И как започва влюбено тогаз
сърцето да тупти.
Човекът в мен понякога се крие,
далеч от хората да вие.
Но вярвам аз, че някой ден
ще стигнеш до човека в мен.
Вики Теохари представя Мая Анджелоу
Still I Risе
By Maya Angelou
You may write me down in history
With your bitter, twisted lies,
You may trod me in the very dirt
But still, like dust, I’ll rise.
Does my sassiness upset you?
Why are you beset with gloom?
’Cause I walk like I’ve got oil wells
Pumping in my living room.
Just like moons and like suns,
With the certainty of tides,
Just like hopes springing high,
Still I’ll rise.
Did you want to see me broken?
Bowed head and lowered eyes?
Shoulders falling down like teardrops,
Weakened by my soulful cries?
Does my haughtiness offend you?
Don’t you take it awful hard
’Cause I laugh like I’ve got gold mines
Diggin’ in my own backyard.
You may shoot me with your words,
You may cut me with your eyes,
You may kill me with your hatefulness,
But still, like air, I’ll rise.
Does my sexiness upset you?
Does it come as a surprise
That I dance like I’ve got diamonds
At the meeting of my thighs?
Out of the huts of history’s shame
I rise
Up from a past that’s rooted in pain
I rise
I’m a black ocean, leaping and wide,
Welling and swelling I bear in the tide.
Leaving behind nights of terror and fear
I rise
Into a daybreak that’s wondrously clear
I rise
Bringing the gifts that my ancestors gave,
I am the dream and the hope of the slave.
I rise
I rise
I rise.
Моника Николаева Вълкова представя Реймънд Карвър
Майка
Майка ми се обади, за да ми честити Коледа.
И да ми каже, че ако този сняг продължи да вали,
тя възнамерява да се самоубие. Искам да й кажа:
„Не съм на себе си тази сутрин, моля те,
дай ми почивка. Трябва да си наема отново
психиатър. Този, който винаги ми задава най-
плодотворния
от въпросите – „Но какво наистина чувствате?“
Вместо това й казвам, че една от капандурите ни
тече. Докато говоря, снегът
се топи на дивана. Казвам, че съм минал на Ол-Бран,
та да не се безпокои повече,
че ще хвана рак и ще й свършат парите.
Тя не ме доизслушва и ми съобщава,
че ще напусне това проклето място. Все някак.
Че иска да види
отново него или мене единствено от ковчега си.
Внезапно я питам дали си спомня, когато татко
беше смъртно пиян и отряза опашката на
лабрадорчето.
Продължавам така, говорейки за
онези дни. Тя слуша, изчаквайки реда.
Продължава да вали. Вали и вали,
когато затварям телефона. Дърветата и покривите са покрити. Как могада говоря за това? Как изобщо мога да обясня какво чувствам?
Превод: Елка Димитрова
Роберт Бойков представя Джордж Карлин
Парадоксът на нашето време
The Paradox of our Time
(often missattributed to George Carlin)
The paradox of our time in history is that
we have taller buildings but shorter tempers;
wider freeways, but narrower viewpoints.
We spend more, but have less;
we buy more but enjoy less
We have bigger houses and smaller families,
more conveniences, but less time;
we have more degrees, but less sense;
more knowledge, but less judgement;
more experts, yet more problems,
more medicine, but less wellness.
We drink too much, smoke too much,
spend too recklessly,
laugh too little,
drive too fast,
get too angry,
stay up too late, get up too tired,
read too little, watch TV too much, and pray too seldom.
We have multiplied our possessions, but reduced our values.
We talk too much, love too seldom, and hate too often.
We’ve learned how to make a living, but not a life,
we’ve added years to life not life to years.
We’ve been all the way to the moon and back, but have
trouble crossing the street to meet a new neighbor.
We conquered outer space but not inner space.
We’ve done larger things, but not better things.
We’ve cleaned up the air, but polluted the soul.
We’ve conquered the atom, but not our prejudice.
We write more, but learn less.
We plan more, but accomplish less.
We’ve learned to rush, but not to wait.
We build more computers to hold more information to
produce more copies than ever, but we communicate
less and less.
These are the times of fast foods and slow digestion;
big men and small character;
steep profits and shallow relationships.
These are the days of two incomes but more divorce,
fancier houses but broken homes.
These are days of quick trips, disposable diapers,
throw-away morality, one-night stands,
overweight bodies, and pills that do everything
from cheer to quiet, to kill.
It is a time when there is much in the show window and
nothing in the stockroom. A time when technology
can bring this letter to you, and a time when you can choose
either to share this insight, or to just hit delete.
Remember, spend some time with your loved ones,
because they are not going to be around forever.
Remember, say a kind word to someone who looks up
to you in awe, because that little person soon
will grow up and leave your side.
Remember, to give a warm hug to the one next to you,
because that is the only treasure you can give with
your heart and it doesn’t cost a cent.
Remember, to say „I Love you“ to your partner and
your loved ones, but most of all mean it.
A kiss and an embrace will mend hurt when it comes
from deep inside of you.
Give time to Love, give time to speak, give time to
share the precious thoughts in your mind.
Диляна Георгиева представя хайку от Дейвид Ланю в музикален вариант по музика на Джордани
green park зелен парк
green purse зелена чанта
a girl with green hair момиче със зелена чанта
walking to Sofia’s в София отивам
lovers’ bridge към моста на влюбените
alone сам
celebate too long дълго въздържание
the window mannequin манекенът от винрината
winks ми намига
Вокално изпълнение: Диляна ГеоргиеваСтоянка Боянова представя Марк Странд
Спомен за дългото тъжно парти
Някой спомена
нещо за сенки, захлупили полета, за това
как нещата отминават, как човек сънува до утрото
и утрото си отива.
Някой спомена
как вятърът утихва, но пак се поражда,
как раковините са ковчези за вятъра,
но сезаните се повтарят.
Беше дълга нощ
и някой спомена нещо за луната, как рони
белота
по студеното поле, как нищо няма пред нас
освен още от същото.
Някаква жена спомена
един град, в който била преди войната, една стая с две
свещи на една от стените, някой танцуваше, друг просто гледаше.
Започнахме да мислим
че нощта няма да свърши.
Някой твърдеше, че музиката е спряла, но никой не беше
забелязал.
После някой каза нещо за планетите, за
звездите,
колко са малки, колко са далече.
Превод: Христина Керанова
.
Мира Бояна-Михаел представя Уолт Уитман
Из „Адамови чеда“
Един час на безумие и радост /откъс/
О, нещо неизпитано! Екстаз!
Да се откъснем напълно от задръжките и котвите на другите!
Да ги разбиваме, дръзки и опасни! Да се носим волно!
Да любим волно!
Да предизвикаме разрухата със присмех!
Да се въздигнем и да литнем на възбог до нашата предречена любов!
Да се въздигнем натам с моята опиянена душа!
Да се погубя, ако е отсъдено така!
Но да наситя целия живот с един-единствен час на пълнота и свобода!
С един-единствен час безумие и радост!
Из „Calamus“
Песен за широкия друм
8.
Избликът на душата е щастие, ето го щастието.
То обхваща целия простор, то чака през всички времена.
Сега навлиза в нас и ни препълва.
Тук се явява онази флуидна сила на привличането.
Флуидната сила на привличането е свежестта на мъжа,
нежността на жената
(тревите, покълнали всяка заран от себе си, не са
по-свежи и по-нежни от нея, която непрестанно покълва от себе си).
Чрез флуидната сила на привличането млади и стари
събират сока на всяка любов,
във нея се пречиства чар, пред който помръква всяка друга красота,
към нея се стреми трептящото болезнено желание за близост.
––––––––––––––––––––––––––––––––
Превод: колектив Цветан Стоянов, Владимир Левчев, Миглна Николчина, Иглика Василева
Иванка Денева представя Уолт Уитман
Из “Стръкчета трева”
Песен за мен (5)
Вярвам в теб, моя душа; другото, което съм, не трябва да те
унижава,
но и ти не трябва да се чувстваш унизена.
Поскитай с мен по тревата, отпусни гласа си,
но не искам думи, музика и рими, обичай или беседа,
нито най-доброто,
приспивната песен само харесвам,
жуженето на твоя меден глас.
Помня как веднъж лежахме с теб в една съвсем прозрачна
лятна утрин,
как положи глава на бедрата ми и нежно се обърна към мен,
и разтвори ризата от гърдите ми и плъзна езика си по
оголеното ми сърце,
и ме докосваше докато почувства брадата ми,
и ме докосваше докато обхвана краката ми.
Надигна се бързо и разстла наоколо мира и знанието,
които надминават всички спорове по света;
и аз знам, че Божията ръка е моето обещание,
и аз знам, че Божият дух е моят брат,
и че всички мъже, раждани някога, са също мои братя,
а жените – мои сестри и любовници,
и че в основата на създаването стои любовта,
и че нямат край листата, които падат или висят по дърветата,
и нямат край кафявите мравки в малките кладенчета под тях,
и мъхести корички по лъкатушната ограда, струпани камъни,
бъз, лопен и овчарска торбичка.
© Петя Глеридис, превод