Слово при награждаването на победителите в конкурса
Оказа се, че за наша обща радост много деца са преодолели гравитацията на интернет и на компютърните игри. Получените пликове, съдържащи стихотворения, приказки, есета и рисунки, недвусмислено ни увериха, че Маша и Мечокът, Чебурашка и Крокодилът Гена, Вълкът и Заекът не са напуснали местата си в детските сърца; че Евгени Онегин, Разколников, Майстора и Маргарита са намерили път към душите на по-големите ученици…Тази радостна тенденция се подчертава и от рисунките на децата – един жизнеутвърждаващ пъстър свят, който ни очарова със своята искреност и непосредственост. Радващ е и фактът, че – съдейки по рисунките на някои деца – те са отваряли страниците не само на народните приказки и на класиката, но и на някои съвременни автори.
Моето поколение, а и поколението след него, сме израснали с руските песни, с руската музика, с руските книги. За съжаление, днес не е така. Ето защо голяма беше моята радост, когато ме поканиха да бъда член на журито на детския конкурс „Моята любима руска книга“, обявен от Руския център на Столичната библиотека и Сдружение „Св. Иван Рилски“. Но в мен се събуди и известно безпокойство – дали днешните деца са отваряли книги от руски автори – днес, когато подрастващите имат за пръв приятел компютъра?
Искам да цитирам една мисъл на Пабло Пикасо: „Всички деца са артисти. Проблемът е как да останат такива, като пораснат!“. И тук е мястото да кажа, че в този процес е огромна ролята не само на семейството, но и на учителя, на ръководителя на творческо обединение: но и на цялото общество – с една дума, на всички нас.
Завърши конкурсът за есе, разказ или стихотворение на тема „Моята любима руска книга“, обявен от Руския център в Столичната библиотека и Сдружение „Св. Иван Рилски“. Със свои творби в него участваха 200 млади автори до 18-годишна възраст от 16 града и 2 села в България. Поместваме приветственото слово на поетесата Ирина Александрова, член на журито и заместник-председател на Съюза на свободните писатели, при награждаването на победителите и техните произведения.
Децата и изкуството – това е една изключително вълнуваща и вечна тема. Простота – в най-добрия смисъл на думата, искреност, честност, щедрост – това са все отличителни белези на изкуството, създадено от деца. Спомням си един възторжен пасаж от кореспонденцията на Чехов, който описва впечатленията си от детски съчинения на тема „Море“. Той бил възхитен от съчинението на един ученик, който написал просто: „Морето беше голямо“.
Както става при всеки конкурс, наградените и отличените са по-малко, отколкото журито би желало (но такива са железните правила на всеки конкурс).
Благодарим на всички участници – на наградените и на ненаградените, за участието им в конкурса и за тяхната любов към руската литература и изкуство, които са основополагащи за развитието на световната култура. Пожелаваме на всички подрастващи творци нови успехи и вярваме, че сред тях има таланти, които след години ще бъдат гордост за нашата литература и изобразително изкуство.
Ирина Александрова,
зам.-председател на Съюза на свободните писатели
НАГРАДЕНИ УЧАСТНИЦИ В КОНКУРСА:
Първа награда за художествен текст
Николай Петков, 12 клас
Английска езикова гимназия, гр. Бургас
МОЯТА ЛЮБИМА РУСКА КНИГА
Есе
Моята любима руска книга… Наистина интересна, вдъхновяваща и многостранна тема, даваща много възможности. Дали обаче е правилно да изберем само една книга, една единствена от всички тъй многобройни, които съществуват. Не е ли редно да отдадем нужното уважение на всяка, тъй като по някакъв начин е принесла за нашето израстване и личностно формиране. Но може би все пак в живота на всеки има едно определено четиво, което завинаги остава в душата му и което наистина го променя за цял живот.
Преди всичко литературата е изкуство и като такова тя ни променя ментално. Всичко, свързано с нея, носи определна символика и има дълбочина. Всяка книга ни променя по някакъв начин. Не всички обаче стават основа на нашите виждания или променят мирогледа ни. Случва се за едни шедьовъра, да е посредствено четиво за други. Или казано другояче, определението на една книга не е константно и едно и също за всички, то бива винаги изкривявано през призмата на читателя. Така че и тази съдбоносна книга, докарала съответния читател дори, може би, до душевен катарзис, е различна и пряко свързана с интересите, идеите и мислите, а също и въображението на хората.
За мен грандиозният и незaбравим роман е и ще остане “Майстора и Маргарита”. Великолепната смесица между смисъла и идеите на вярата, консервативните разбирания на хората, стереотипните виждания, тълкувания, а и различната гледна точка за вселенското зло – Дявола, желанието да виждаш света само в светлина – като глупост и, разбира се, идеята за вярната и вечна любов, прави романа на Михаил Булгаков невероятен. Той, подхождайки като неповторим сатирик, създава творбата си в единайсетгодишен период, което е доказателство за задълбочената работа върху нея.
Това, с което е специален за мен обаче, е именно нетипичното. Различното и отхвърлящо идеята, че само повърхностно сериозната литература има стойност, ме привлече и облада така, че никога не бих могъл да забравя моментите, преживени, четейки този роман. Хилядите странни събития в руската столица, похожденията на великите Коровиев и Бегемот, полета на Маргарита, която най-сетне скъсва с всичко користно и тривиално и полетява свободна към любовта, както и много други моменти, правещи книгата такава, каквато е, са част от причините да смятам, че ме е променила.
“Ще ви отрежат главата!” с възхита казва консултантът историк на невярващия Берлиоз, който по-късно съжалява за думите си. Така се дава поука на онези, които не вярват и за които всичко трябва да има някакво доказателство. А именно последвалите думи на Воланд за Иисус “Просто е съществувал и това е!” са показателни и потвърждаващи нуждата от вяра, вяра без съмнение. “Нима, за да се смятате за живи, трябва непременно да седите в някое мазе по риза и болнично бельо?!” са думите, с които Азазело, ангела на смъртта, се обръща към недоумяващия и страдащ по физическия си живот, вече мъртъв майстор.
Друга съществена роля за мен изигра и фактът, че когато я четях бях в момент, когато мислех, че за да напишеш нещо, каквото и да е, то трябва да е сериознo, да е в черно и бяло. След като обаче, благодарение на моята майка, се сблъсках с този непреходен роман, разбрах и наистина повярвах, че поуките, мъдростите и сериозните неща могат да бъдат представени и в повече от два цвята и да са зад образи, които на пръв поглед могат да са странни или дори нелогични. Всъщност истината е, че най-лесно се пише в два цвята, другото иска талант и определени натрупвания, които не се постигат с едностранчиво мислене. Сатирата, иронията и символиката на нещата са признак за истинска интелигентност и дори бих казал, че трябва да се смятат за човешки достойнства. За жалост, тъй малко хора ги притежават.
В заключение бих казал, че четенето е нашият шанс и най-голяма възможност да се пренесем в имагинерното, да изпаднем в нирвана. Естествено, както вече казах, за всеки литературното творчество има различна стойност. Късметлии са онези, успели да намерят себе си в книга. Аз смея да твърдя, че съм един от тях. Ще е глупаво и посредствено от моя страна да кажа “Аз намерих “Майстора и Маргарита”, но ще е съвсем вярно, ако ви споделя, че тя намери мен. И то в точния момент. Именно затова не се отказвайте от четенето. Правете го винаги, когато можете. И ви обещавам , че ще дойде ден, в който ще намерите “вашата” книга.
Втора награда за художествен текст
Георги Димитров Йорданов, 12 клас
35 СЕУ „Добри Войников“, гр. София
МОЯТА ЛЮБИМА РУСКА КНИГА
Eсе
Без съмнение любимата ми руска книга е романа в стихове „Евгений Онегин“ на Александър Сергеевич Пушкин – гениално произведение, съчетало в себе си множество образи, представящи Русия в първата четвърт на XIX век. Повествованието е представено чрез мерената реч – сонети, обединени в глави, които представят драматичните преплетени съдби на двамата главни герои – Евгений Онегин, „наживял се“ млад човек, смятащ, че вече всичко е видял на този свят и Татяна Ларина – дъщеря на помешчик, живееща тих и скромен живот в „отдалеченото“ фамилно имение. Лиричната и копнееща за любов душа на Татяна, възпитана от френските романи, намира своя обект на обожание в Евгений. Още след първата им среща тя му пише писмо, в което признава любовта си. Постъпката е толкова наивна, но и безкрайно честна и красива, че читателят е готов да оправдае и разбере тази наивност. Дори е изненадващо защо Онегин отказва тази любов и връща писмото. Дали защото Татяна е още твърде млада или това е реакцията на отегчения от живота и любовта човек?
Без съмнение темата за излишния човек заема централно място в творбата на Пушкин. Тази обществено вредна тенденция, дошла в Русия заедно с всички плюсове на европеизацията се оказва особено опасна за младите хора от началото на XIX век. Тя е причината за парадокса на отегчения от живота човек, живеещ без цел, без идея, без щастие. Затвореният кръг на това съществуване, сблъскал се с невинната и чиста, простовата душа на младата Татяна е моментът на противопоставяне между общественото явление и безвремието, в което живее руското село от онази епоха. Отегчеността, станала пословична за дворянството в началото на XIX век е причина за цялостното съществуване на типажи като Евгений Онегин, Печорин и много други, които обаче не живеят само в книгите, но и в тогавашния живот на Русия.
Но да се върнем на книгата. Много пъти съм си задавал въпроса защо тази книга е един от най-добрите руски романи на всички времена. Естетвено, на първо място е формата на самото произведение: няма друг роман, който да е съставен на принципа на поезията. Дори мисълта за това е поразяваща; факта, че Пушкин пише този роман седем години, че от началото до края той е един мелодичен низ от поетичната мисъл на великия руски писател, съчетала в себе си гениалността и красотата на руската реч. Този детайл превръща мигновено романа в нещо изключително и удивително. Друга отличителна черта на романа е цялостната лекота на повествованието, драматичните случки и обрати, подробното описание на тогавашния живот и привичките на руснаците. Налице са всички предпоставки книгата да бъде сред вечните читателски фаворити.
Лично за мен книгата е любима, тъй като още с първия прочит останах впечатлен от невероятния сюжет, преплитането на съдбите на героите, но и множеството проблеми, които Пушкин поставя – за любовта, за омразата, за отвращението от света и всеобхватната скука. Обикнах „Евгений Онегин“ заради изводите, които всеки млад човек може да извлече от произведението. Обикнах и филмите по сюжета на романа, едноименната опера от Пьотър Илич Чайковски. И всички те затвърдиха убеждението ми, че „Евгений Онегин“ е моята любима руска книга.
Първа награда за художествен текст
Фая Вескова Гератлиева
Клуб „Светлини сред сенките“, ОДК „Св. Иван Рилски“, гр. Казанлък
Ръководител: Валентина Димова
МАША И МЕЧОКА
Стихотворение
Знаете ли колко обичам Маша?
Тя винаги забърква някаква каша,
а мечокът си пати горкият,
но аз обичта си към Маша не крия.
Книжката много пъти съм чела,
знам, че е умна, красива и смела.
Малката Маша, с лилава забрадка,
толкова мила и толкова сладка.
Пакости прави, но сърцето й грее
иска с приятели тя да живее,
да им помага, да ги обича,
Маша е малко, но смело момиче.
Мисля, че вече стана ви ясно,
че като нея и аз съм прекрасна.
Правя бели, но доброто избирам
и приключение в него намирам.
Втора награда за художествен текст
Христина Дикова, 3г клас,
6 ОУ „Граф Н. П. Игнатиев“, гр. София
ЛЪВСКАТА СРЕЩА
Приказка
Разбира се, Чебурашка пак се беше скрил. Но този път в магазин за антики. Точно под гигантската интересна туба. Рано сутринта влязоха двама мъже. Единият се провикна високо :
- Нямаш си предства, колко хитри са лъвовете! Особено този, който докараха в зоопарка!
- Те да не са лисици!? – изрева вторият.
- Говориш глупости!
Чебурашка не разбра за какво става дума, но не се и постара.
По това време крокодилът Гена си почиваше у дома. Вечерта реши да се поразходи из зоопарка. Естествено, след като го затвориха. Изведнъж се оказа точно пред лъвовете. Всъщност, лъвът беше само един. И с ококорени очи проговори на крокодила:
- Ти какво си? Никога не съм виждал, такова като теб!
- Аз съм крокодилът Гена! – възторжено извика Гена.
- Знаеш ли… струваш ми се симпатичен! А не го казвам на всеки. И също носиш дрехи на господин! Хайде още тази вечер да отидем в някоя бирария, да пием по бира!
Крокодилът кимна за „добре“. В следващия миг двамата седнали пиеха бира в най-хубавата бирария „Лафонтен“. Внезапно лъвът зададе интересен въпрос на Гена:
- Според теб, какво ядат лъвовете? Какво е най-подходящото влечуго за хапване…за нас?
- Змията? – предложи крокодилът.
- Не! Крокодилите!
Лъвът скочи да хване Гена, но той му се изплъзна! Всички излязоха от страх, освен Гена, който бързо измисли решение. Взе котел от кухнята и в най-неочаквания момент го нахлупи на лъва. Когато хищникът си махна похлупака, от крокодила нямаше и следа. Но лъвът си докара големи неприятности. А Чебурашка си остана в онзи магазин. За съжаление не за дълго!