XII СОФИЙСКИ ЕСЕНЕН САЛОН ЗА ПОЕЗИЯ

20 декември 2019 г.

Тази година проведохме Софийския есенен салон за поезия в късната есен, но застудяването и мъглата не се отразиха на високия статус на поезията и на ентусиазма на авторите, които участваха в него. Тъкмо обратното, той отново доказа, че поетите винаги има какво да преоткрият в света и да го поднесат на своите читатели като най-ценен дар.

Домакин на поетичната вечер беше Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ – клуб „Писмена“. За нас беше чест да бъдем част от събитията, посветени на нейния 140-ти юбилей като 40-то събитие на клуб „Писмена“. За топлия прием сме благодарни на директорката на библиотеката доц. д-р Красимира Александрова и на представителката на клуба Стефка Рангелова.

Предвид постигнатото през изминалите 12 години, ние имаме самочувствието да приемем, че Софийският салон за поезия се утвърди като „събитие и културна традиция“, както ни писа наскоро поетесата Силвия Стефанова. Знаем, че мнозина поети, както и почитатели очакват с нетърпение ежегодните му издания. Но не е ли време да си поставим цел да достигнем по-високи хоризонти?

Бихме били щастливи, ако Министерството на културата припознае нашата благотворителна иницатива и градът ни се сдобие със свой ежегоден Фестивал на поезията. В тази област ние вече имаме известен опит, тъй като от няколко години сме партньори на Американския център при Столична библиотека в провеждането на пролетните поетични четения „Поема в джоба“ по повод на Националния ден на поезията в САЩ.

Оставаме отворени за предложения от нашите автори и читатели.

Ангелина Василева

София Филипова

С ъ д ъ р ж а н и е:

Петър Чухов – Някъде около три след полунощ
Лъчезар Лозанов – Скалата на моето мълчание
Иван Сухиванов – Созополис
Радка Миндова – Първо се влюбихме в лятото
Лилия Христова – Пред неделната ми врата
Eлисавета Шапкарева – хайку
Петър Павлов – Граница
Александра Ивойлова – И ако някога отида там
Стоянка Боянова – Гласът на душата
Минко Танев – Светлинни разпятия
Иглика Дионисиева – Ноемврийско стихотворение
Радостина Драгостинова – хайку
Весислава Савова – хайку
Христина Мирчева – Сняг на закрито в Лайпцигската гара
Борис Жогов – Нова изложба
Валентина Йотова – Преди да изрека амин
Мая Кисьова – хайку
Венелина Петкова – хайку
Зорница Харизанова – хайку
Роман Кисьов – Пътят
Димитър Дженев – Покореният връх
Ивелина Узунова – Октомври
Николай Генов – Кръвта ни може само да подслажда
София Филипова – Клетките
Антоанета Николова – Моята майка приема лекарства
Люба Александрова – Какво като къщата рипна на ранина
Сидония Пожарлиева – хайку
Христина Панджаридис – Без нож
Силвия Стефанова – хайку
Павлина Соколова – Ключът
Надежда Костадинова .- хайку
Габриела Цанева – хайку
Диляна Георгиева – хайку
Лазар Топалов – хайку
Ани Николова – Някога
Мира Бояна-Михаел – Бяла песен на кошута и копнежна – на мен
Цонка Великова – Ако не беше ти
Ангелина Василева – Това е дворът
Петър Павлов – Стрелата на Хераклит
Илиана Илиева – Първа есен

Петър Чухов

***

Някъде

около три след полунощ –

ужа̀сен трясък

срутиха се

кулите близнаци

от книги

до леглото ми

помислих –

идва краят на света

но беше само краят

на съня

запалих лампата

започнах да градя отново

вавилонския си блян

с надеждата че Бог

ще ми остави време да достигна

ако не до него

то поне

до себе си

Лъчезар Лозанов

Скалата на моето мълчание

Пазя онзи живот,

който с теб не изживяхме.

Огромните пътища, които не проскитахме,

онова небе, кълбо от посоки,

непронизано от нашия поглед,

отвесен, гол и все пак така искрящ.

Реката, върху която нашият сал не отплува,

тръстиките, крясъците, целувките,

които не прерязаха нашата кожа,

нашата млада опъната кожа,

върху която един незавалял дъжд

барабани своя марш от листа и плитки.

Спомням си две, три,

цяла сюрия деца,

които ти не роди, които се смеят и плачат

с копринени гласове, с конопени устни.

Спомням си следобеди маргарити,

седмиците в един дом.

Винаги има едно нещо, което не се случва.

Писмо, което не изпращам,

целувка,

едно дете.

Но ти си там и аз прицелвам

жаждата, нежността, омразата,

всичко, което съставя лицето,

географията на моя живот.

Моят живот или това, което остана от него,

неомачкано, неомазнено.

Да го отнеса при светлината,

прощавайки се със своето тяло,

със теб, скъпа, неясна,

недокосвана, но и несчупена,

вбита с устни и кръв,

с шепот и рев

в скалата на моето мълчание.

Иван Сухиванов

Созополис*

Трептят смокинови листа в морето и в залива на Аполон

златее залезът

и сякаш съм последният защитник на крепостните порти –

взрян в мъглявия Понт Евксинос, към сумрака на най-древното море,

а оттам се чуват неспокойните сирени и жужат

езиците забравени на варвари

от степите, прекосили със салове въображението и

отплаващи към незнаен мегалитен бряг,

към озъбените смъртоносни сили – които ни убиват

окончателно… Завинаги!

А може би към Босфора са поемали те някога…

или обратно – към Колхида?

По античните маршрути към улова на щастие,

а под тях нестигналите – хиляди удавници,

които шушнат в нямата акустика на мъртвото

и ни причакват – сред извити пипала на изчезнали чудовища,

по пясъка на дъното, където е забита статуя на Галатея,

убежище на сепии…

И пак завинаги приключва всичко – тук, сега –

преди Спасителят да се е родил,

преди всякое преди,

а може би Възкресението, а може би…

Не е останал даже пепел от докосванията

на влюбените двойки,

бездънна меланхолия витае над дървения пристан,

над лодките; и оная тишина на сенките –

попила сол, въздишки и очакване…

Всъщност елините са се бояли от морето – казва философът…

Първобитен ужас

от черните води, по-страшни: от страхопочитанието към вълните;

като сепването нощем –

от стъпки на рибар по калдъръма…

Страхът, объркващ ни посоките, залеза и изгрева –

непрекъсващия денонощен ход

на умирането; онази илюзия за историята,

която се повторя уж

в нашия живот, а ние я живеем пак – за първи път…

В града

наречен на Спасителя – каква ирония – да се надяваш да те прероди

легендата за оня – нероденият.

*Созополис /гр./ – град на Спасителя.

Радка Миндова

Първо се влюбихме в лятото
щом зараснаха ожулените ни колене
започнахме да раняваме сърцата си
сега от време на време
лющя коричката
и си спомням.

Спира сърцето
след всяка любов.
Душата сама се прегръща…
И точно когато си най-неготов
отново е слънчева къща.

Лилия Христова

Пред неделната ми врата –

твоите обувки.

Носовете им

винаги сочат навън.

Приличат на

хипопотами,

смълчани в носталгия

по дивите пътища.

Влизаш.

Очите ти остават

върху носовете на обувките.

Пред вратата.

Елисавета Шапкарева

късна есен

мъртви ли са

мъртвите листа

стената на есента

лятото плаче

за последен път

почти есен

вечерта пада

почти златиста

Петър Павлов

Граница

Къде е границата? – Попита тя.
Не знам – отговорих – Никой не знае.
Може да е в твоите очи, или в ръката ти.
Може да е в свлачището на времето.
Нали то е тресавище?
Тресавището винаги е граница.
Възможно е да е в небето, над облаците,
над кулите на нашето съвършенство.
Може би границата е страховете ти?
Помниш ли, когато не скочи?
В приличието винаги се крие граница.
Там са най-подлите и лицемерни митничари.
Парите също са граница – морков на пръчка
за магарета, като нас.
Или онази цепнатина между мен и майка ти?
Градът е граница. Можеш ли да го напуснеш?
Удобството създава граници,
които не можеш да прескочиш сит.
За да преминеш границата трябва да си гладен.
Да има вълци в очите ти.
Зад границата има плячка, има жертва, има стръв.
Зад границата няма гаранции.

Границата е минирана.
Има ограда от трънени венци.

Как ще преминем? – Попита тя.
Знам как – отговорих.
Ще трябва да си платим.
Колкото повече поискат – ще го удвоим.
Ще е нужна само жертва,
която да откъснем от себе си.
Нещо илюзорно, но скъпо.

Като теб? – попита тя.
Не – отговорих.
Като свободата ми.

Александра Ивойлова

***

И ако някога отида там,

където времето и вятърът угасват,

където няма приливи и отливи

и светлината съществува изначално –

навярно ще седя край спящото море

с копнеж пак сянката ми тъмна

да се очертава –

онази непокорната, с която

по пътищата стръмни се изправях,

и пак да бъде влюбено сърцето ми

в единственото, уязвимото, нетрайно –

в това единствено,

което отминава…

Тази година със Златка Тименова, която живее в Лисабон, издадохме триезичната хайку сбирка „Следи от вятър“ на български, френски и английски език, Издателство „Карина- Мариана Тодорова“. Наш редактор е известният португалски поет Казимиро де Брито. По книгата е създаден компактдиск – едноименна музикално-поетична творба с автор композитора Николай Добринов и с участието на известни български инструменталисти.

Стоянка Боянова

Гласът на душата

Запомних какво ми казаха ръцете ти.
Шепотът им бликаше от дълбините на душата.
От далечни времена.
От предишни прераждания.

Те ме докосваха
през бури, през слънца,
през преспи, през знамения…
Шепотът им беше толкоз истински,
че всяка клетка в мене се разбуди.
Най-после бе дошъл денят да бъдем заедно
сред висините на планетата Земя,
където нежността успява да е съвършена,
където любовта е дар от Боговете
и възобновява живота във вселената.

Спряла съм сред фееричните цветя в градината –
благодарна, възродена
от онова,
което ми разказаха ръцете ти.

Издателството за световна поезия, проза и изкуство, Cyberwit.net, Индия издаде двуезична книга на български и английски „Върхове под звездите” (TOPS UNDER THE STARS) на която сме съавтори с Минко Танев. Бях наградена „за отличен принос в световната литература” от конкурси за стихотворения на Глобалното литературно общество/Global Literary Society/- две златни звезди, една сребърна и три бронзови. Удостоена бях със „Синьо перо“ от международното поетично общество POEMarium.

Минко Танев

Светлинни разпятия

Сам със Словото съм.

Сам

и пред кръста.

Чудото да пресъздам

земетръсно.

Вулканични върхове

в мен изригват

и безкраят ме зове

в звезден цикъл.

В лоното на любовта

падам ничком.

И сияйно затрещя

Бог във всичко.

Стоянка Боянова и аз сме съавтори на двуезична книга на български и английски „Върхове под звездите” (TOPS UNDER THE STARS), която беше издадена от индийското издателство за световна поезия, проза и изкуство Cyberwit.net. Бях награден „за отличен принос в световната литература” от конкурси за стихотворения на Глобалното литературно общество /Global Literary Society/ с три златни звезди, една сребърна и четири бронзови.

11. Иглика Дионисиева

Ноемврийско стихотворение

Ноемврийско грозде в очите
сбръчкано богатство
от залязло лято
изтрива всеки спомен
камък
в затихващи обръчи
и езерни хрипове
като врати
за изоставени пристанища
и изтляващи огньове

12. Радостина Драгостинова

странджанско село

единствен вятърът

бие камбаната в църквата

юлско утро

вместо кукувичка –

слънчево зайче

нестихваща музика

в плажния бар

циганско лято

Весислава Савова

66 стражи
666 златни монети
но накрая владетелят е нарисуван
душата отказва
да отлети

на Corso Vittorio Emanuelle II
„Алелуя“ от улични музиканти
… Дуомо

камъче
… и още едно…
момченце до езерото

Христина Мирчева

Сняг на закрито в Лайпцигската гара

Необичайно е, но все пак се случва понякога

да завали сняг и в закрито помещение.

През 1927 година в чакалнята на лайпцигската гара,

чийто покрив е здрава конструкция от стомана и стъкло,

внезапно, за голяма почуда на всички присъстващи,

завалял сняг.

Още по-голямо било смайването, когато видели,

че вън сняг няма.

Това извънредно явление, разбира се, има своето обяснение:

топлият и влажен въздух се издига нагоре

и се среща с ледените струи

непосредствено под оберлихта.

Въздушният Гълфстрийм образува снежинки,

които се завихрят в забавен каданс

и политат надолу,

осветени от струящата през покрива

дифузна светлина.

Борис Жогов

Нова изложба

Образи Щрихи Щипка лунна магия

Огнена кръв капчица две

Какво ли платното пред мен ще разкрие

Щом го погледна със свойто сърце

И ето аз виждам хора и птици

Дървета Небе Икони и Кръст

Пламва вселената в мойте зеници

Вените впиват се в свещената пръст

Камбани звучат в безумните мисли

Залез и Изгрев Песен и Стих

Принасям във жертва любовта си пречистена

И плача над чувствата които разбих

Щрихи и образи Лунна магия

Капчица две терпентин

Той винаги знае как света да разкрие

Не питай защо Това е Светлин`

*Стихотворението е от моята нова книга «Ако някога успееш», Издателство «Сиела» 2019.

Валентина Йотова

Преди да изрека амин

Не се научих да крещя.
А имам нужда да го сторя.

Да вия с глас срещу нощта

от счупения си прозорец!

Вълчица в мен да се роди,

когато месецът кръвяса.

Да срина тъпите звезди.

И – може би, да вампирясам.

На тъжния да дам нишан –
да спре най-сетне да тъгува.

Живяхме сред обран бостан,

да жаля? – пет пари не струва.

На лошия да пратя сън,

на алчния – торба със пепел,

и двамата да разберат –

пръстта изтрива всеки белег.

Да може да ви бъде страж –

харизвам болката от воя,
и на страхливия – кураж –
обратно да се върне в строя.

На мама и на моя син –

сълза – че много ги обичам.

Преди да изрека – Амин! –

успях ли да ви кажа всичко?

Почувстваш ли във някой ден,

че никъде надежда няма –

дошло е време да си с мен.

И срещу Бог да вием двама!

Мая Кисьова

***

априлски вятър

вишнев цвят върху гроба

на овощаря

*I награда за хайку в XX Международен фестивал „Мелнишки вечери на поезията“ 2019

***

жасминов полъх

в пощенската кутия

чакано писмо

***

есенен вятър

млади учителки бързат

към спирката

Венелина Петкова

***

процеп

между две кооперации

колкото за дъждовните капки

***

забравен до прозореца,

усмихва се на пълната луна

плюшен Мечо Пух

***

кафене по обед

непознат сяда на масата ми

с кутия за фокуси

Зорница Харизанова

***

гръмотевична буря

присождам карамфилчета

на балкона

***

нишката на живота

баба плете

бебешки терлици

***

листо от латинка

търкалям слънцето

в дъждовна капка

Роман Кисьов

Пътят

– Кой е твоят път?

– Пътят на вятъра.

– Коя е твоята цел?

– Тишината.

– Какво е тишината?

– Утроба.

– Какво ще се роди от нея?

– Гласът на Бога.

– А ти какво ще чуеш?

– Своето съкровено Име.

– И какво е твоето Име?

– Вятърът ще ти го каже.

– А ако няма вятър?

– Значи съм пристигнал.

Димитър Дженев

Покореният връх

Мисълта ми е алпинист-
опитва се да изкатери
най – високия връх
на планината Поезия.

Неродените деца
на прокълнатото вдъхновение
са нейните шерпи.
Биограф е страхът,
автентични са само
писмата на пулса.

Там горе,
в разреденото пространство
на покорения връх,
времето се разпада,
кислород не достига,
смъртта е припаднала,
а животът й прави
изкуствено дишане.

Ивелина Узунова

Октомври

Мирис на мокри листа.

Есенни багри.

Мъгла.

Огън в камината.

Необрана лоза.

Порция вино.

Глътка музика.

Стъпки в шумата.

Открехната врата.

Уловена надежда.

Крехка тишина.

Николай Генов

кръвта ни може само да подслажда

бонбоните на тази неизбежност;

умът е като тяло и се ражда

в рамките на вчерашната нежност,

която сме призвани да запомним,
дори и нищо да не значи;

ако можем с теб да се догоним,
ще е в сянката на мъртвите клепачи

София Филипова

Клетките

Каквото и да заговориш,

остава клетката от думи.

Иван Теофилов

Не е ли клетка и мълчанието –

даже по-огромна,

по-бетонна, по-просмукваща.

Студено-ледени стени,

железните решетки без ключалки,

а и за какво ли пък са те,

след като пазачите ги няма никакви,

и ти заключеник си в клетката

със спомена от сетните си думи –

прилепи, блуждаещи в тъмата,

сънуващи пророчески смъртта си

в туй кухо ледено пространство

и чакаш…

О, как си усвоил изкуството

да чакаш

слънцето да грейне ненадейно,

да разтроши железните решетки,

да влезе освежителният въздух

и те спаси от тази клетка няма!

Благословен мигът,

когато се смили над тебе Бог

и разруши железните решетки,

и те спаси от сляпото мълчание,

пренасяйки те в царството на думите!

Дали обаче Той ще те спаси

от маските им,

под които се спотайва истината,

от острорежещите им стрели,

забиващи се право в мозъка,

от всичките онез игри –

не всякога забавни –

които разиграват

в свойта клетка?

А някой може ли да каже

коя от двете клетки

по е пагубна?

В края на 2019 г. Издателство „Изток-Запад“ издаде стихосбирката ми „Жажди“ с редактор Илиана Илиева. Портретът на първа корица е от големия български художник Иван Кирков.

Антоанета Николова

***

Моята майка приема лекарства

с имена на герои от приказки

и живее в измислено царство

на ръба на самата действителност.

Там се стрелкат във свързващи нишки

черно-бели загадъчни птици,

иззад облак червен във морето

едно утринно слънце наднича.

Там по пясъка стъпки последни

теглят синя черта пред вълните

и дълбокото бавно проглежда

със очи в огледалото впити.

Там се носят във бели доспехи

Арилин, Сермион, Сомазина,

а лежи в непристъпни предели

тя сама – вкаменена царкиня

Аз изпращам й своите песни,

свойто топло и себе си цяла,

ала мама полека изчезва

от предела на крехкото тяло.

Аз не зная къде ли се скита

между сън, полубудност и яве.

Моя приказна мамо, царкиньо,

тук бъди и не ме изоставяй!

Поздравления за новата книга на Антоанета Николова /Тони Шан/ „Приказки за страната Е“, Издателство СОМН, 2019!

Люба Александрова

Какво като къщата рипна на ранина
и ухае кафето.
Няма как да пришпоря конете,
да отворя небето,
да разпукна зората – да пролази по рида
и август да тръгне по нея
с разгърдена риза.

Затова кротко сядам на кьошка,
отпивам по глътка тъмния въздух
и кафето попътно…
Защото за малко се спира тука човекът,
а пътят се губи в безкрая…

Но ето
вече просветва.

Сидония Пожарлиева

***

Земята ръмжи.

Разтърсва снага.

Избухва от гняв.

***

Зима без есен.

Бури, порои, трусове –

Лудост… без сюрприз…

***

Дете с пръсти – зайче

разказва истории.

Ето го актьор…

Христина Панджаридис

Без нож

Отварям
консерва
по стария начин
с нож
ръката се противи
но успява
дали някой
ще положи усилие
да погледне
вътре
в мен
без нож

Силвия Стефанова

***

писък на комар

това остава от лятото

пеперуда в полет

***

да се родиш

365 пъти в годината

открехната врата

***

дете

сянка разделя

утрото

За мен в личен творчески аспект „събитието“ на тази година е излизането на книгата ми
„Сред звездите: Симо Лазаров и музикалният авангард (хроники)“ на Издателство „Изток-Запад“, която беше сред номинираните за наградата на СБЖ в категорията публицистика.

30. Павлина Соколова

Ключът

Светът се промени. Не му се сърдя.
Завърта се все по-егоистично.
Туптят сърца уж живи, пълнокръвни,
но някак уморени да обичат…

Минават хора призрачно и тихо
по шарената уличка “Надежда”.
Едно дете невинно се усмихва,
но никой, никой него не поглежда.

Дърветата цъфтят безумно рано.
Една ръка от клоните им къса.
Черешов цвят наивно пита: ”Мамо,
сега дали ще мога да възкръсна?”

Приятели, на теб довчера верни,
залостват си вратите… Глас надига
поредната любов несподелена,
но за молитви време не достига.

Светът се промени… A не приемам
с реалността примирие да сключа.
Едно дете усмихнато ме гледа…
В сърцето му Надеждата е… Ключът.

Надежда Костадинова

***

дъждовен облак

хвърля дълга сянка

върху лицето ми

***

най-дългият ден

събирам 15 години

в един куфар

***

зимна вечер

залез

в чаша коняк

Габриела Цанева

***

сухо дърво –

гнездо

за луната

***

дълго отсъствие –

дърветата в гората

са пораснали

***

шарена пътека –

под стъпките ми

глави на калдаръмчета…

Диляна Георгиева

***

горска пътека

пропукват сухите листа
под мравешки крачета

***

планинско селце

ехо от гайди

над вековните скали

***

излизам с

обувки в ръце –

разходка в Лувъра

Лазар Топалов

***

Натежала мъгла

пълзи по склона –

краят на ноември

***

Зелените игли на бора

с хайку да изпиша

искам…

***

Стара снимка на татко –

скърцат стъпките му

в спомените ми

Ани Николова

Някога

Когато днес ще бъде някога

Светът ще бъде друг.

С любов ще се спасяват хората

от неизбежен студ.

Когато днес ще бъде някога

Егото ще се стопи.

Еоните ще са загладили

бръчките на миналите дни.

Навярно пак ще мерят времето

с прегръдка, с жест, с живот..

Когато днес ще бъде някога

ще се роди любов.

Мира Бояна-Рафаел

Бяла песен на кошута

и моя – копнежна

Забравих,

че съм жена

потръпваща сама в Здрача;

Забравих,

че съм

Неговото момиче

на кея;

Забравих,

че съм

Годеницата му,

която го чака без сън… –

Лежах гола и дивна

върху Твърдта;

Разлистваха се дни,

отгръщаха епохи –

и само вятърът,

и самó Вятърът

ме засяваше

и ме обкичваше

всяка есен

и всяка пролет

без шум и с копнеж

в Божието

и в неговото име

Получих Втора награда на конкурса за стихотворение и есе „За виното и любовта“, гр. Дряново 2019 г.

Цонка Великова

Ако не беше ти

Ако не беше ти,

щях да бъда хвърчило без вятър,

котва на брега ръждясала,

птица без гнездо,

звезда без небе.

Ако не бях аз,

ти щеше да си вятър без хвърчило,

кораб без котва в морето,

гнездо без птица,

небе без звезда…

Ангелина Василева

„Случва се, също така, когато минаваш покрай яките стени на Маразия и най-малко очакваш, пред очите ти да се разкрие отвор, и да се появи един прекрасен град, който след миг вече е изчезнал.“

Итало Калвино

това е дворът

на пъстрата ми детска рокля –

отначало

се препъвам във полите й,

на следващото лято

ми е малко отесняла,

а след година

носи я сестра ми

винаги е слънчева

Излезе стихосбирката ми „Дневникът на един бинокъл“, Издателство „Карина–Мариана Тодорова “, 2019. Благодаря на всички, които се включиха в благотворителната премиера на книгата ми „Заедно за живота на Иван“.

Петър Пламенов

Стрелата на Хераклит

І.

не само любов

за хармонията

война е нужна

не само сходство

различието

музиката сътворява

само цялото е красота

дотяга скучна равнината

и планините без поля

в хармонията е мъдростта

но мъдра ли е тя

ІІ.

увисва всемирът

отразен в капка

ще блесне

ще се отрони

и без следа

в мрака ще попие

но защо

реката пее

докато тече

а сетне ласката на тишината

ще примами всичко

неведома остава волята на Боговете

но по-голяма е Съдбата

което хората зоват страдание

благозвучие е за нея

страст и страдание едно са

но какво да сторим

с копнежа

ІІІ.

Ти викаш ни през тишината

Гласът Ти отвред отеква

но не знаем

сън ли е или надежда

утеха или дом

Къде си?!

Господи, къде си?!

навред натъкваме се

на следите Твои

заради красотата

вярваме че благ Си

заради Любовта

че милостив Си

заради Мъдростта

че ни разбираш

ще можеш ли

да ни простиш

че твърде много

от Тебе носим

че на Тебе заложили сме всичко

дали на тази тежест

ще издържиш

Ти

най-красивата илюзия

ІV.

стрелата трябва да полети

скрива се в лекотата болка

от вражда

Хармонията се ражда

тегли на една страна

лъкът

изопнал тетивата

наопъки

съпротивява му се тя

полетът свисти от гняв

а стрелата дете на

любовта им дива

носи смърт

тогава

как живеем с красотата

пронизани

гибелно ранени

и пак спасени

Илиана Илиева

Първа есен

Есен е. Седим си на кашпата.

Весел е кварталният пазар.

Две деца в тревата се премятат.

Двама старци хвърлят бавен зар.

Две кутрета палаво се душат.

А стопаните се смеят с глас.

Полет на врабченце се промушва

и крилце потрепва между нас.

Спираме за миг да си говорим,

пада златно първото листо.

И се плисва в погледа просторът –

иска да го гледаме до сто.

Ала ние сме неуловими

от желанията на света.

В погледа ти пърхат първи рими –

и се носи с песен есента.