IX СОФИЙСКИ ЕСЕНЕН САЛОН ЗА ПОЕЗИЯ

30 ноември 2016 г.

За успешното провеждане на събитието Фондация „Софийски салон за поезия“ благодари сърдечно на:

Унгарския културен институт и лично на неговата директорка г-жа Дьорди Димитров за оказаното гостоприемство в името на добрата традиция;

Винарска изба „Синтика” за чудесното бяло и червено вино, които допринесоха за непринудеността на поетичната среща в студената ноемврийска вечер;

Диляна Георгиева за прекрасното изпълнение на „Аве Мария”, с което ни въведе в атмосферата и духа на предстоящите коледни и новогодишни празници;

PSP computers Ltd. за нашия нов сайт в Интернет и лично на Петър Павлов за отделеното внимание и помощ за изграждането и разработването на проекта.

Модератори:

Ангелина Василева – европейска поезия

София Филипова – японска поезия

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е:

I. ЗА ЛЮБОВТА

Петър Павлов ……………………………………….. ЕЛА
Лидия Лечева ……………………………………….. ТАНГО
Ели Качаунова …………………………………….. Търся себе си
Христина Паджаридис …………………………. ЛЮБОВНО
Димиттър Дженев ………………………………… СКИТНИЦА-ЗВЕЗДА И

ПЛЕННИК НА ДЪРВЕТАТА И ВЯТЪРА

Анна Христова ………………………………………. Откъртвам те от скала
Пламена Кръстева ………………………………… БЕЗ БАТАЖ
Валентин Евстатиев ……………………………… ОБИЧАМ ТЕ ДОКРАЙ
Силвия Стефанова ……………………………….. ЩЕ СЕ ЗАВРЪЩАШ…

II. ЯПОНСКА ПОЕЗИЯ

А. ХАЙКУ

Людмила Христова
Даниела Симеоновска
Милена Велева
Надежда Станилова
Елисавета Шапкарева
Диляна Георгиева
Зорница Харизанова
Детелина Тихолова
Жасмина
Весислава Савова
11. Илияна Делева
Дита Маркова

Б. ТАНКА

Силвия Стефанова

В. РЕНГЕЙ

Весислва Савова, Диляна Георгиева………… ДОПИР

………….ПРОБУЖДАНЕ

III. Поети от СУ „Климент Охридски”

Мариана Кирова – преподавател …………. ЛИЛИТ
Николай Генов – ……….. ………………………… IN MEDIAS RES
……………………… ОТСТЪП
Атанас Янев – ……………………………………… РАВНОСМЕТКА
Атанаска Илинчева – ………… .……………… НАДАЛЕКО
Златина Тодорова – …………………………….. ЕСЕННО
Красимира Санкийска ………………………… ЛУНЕН ГРАД

ІV. ВРЕМЕ И СЕЗОНИ

София Филипова ………………………………….OMNE PRAECLARA RARA
Антоанета Николова …………….ПТИЦИТЕ С ОРАНЖЕВИ ОПАШКИ
Иглика Дионисиева ……………………………..ЕСЕННО РАНДЕВУ
Радка Миндова …………………………………….ТИХО
Александра Ивойлова ………………………….ТЪГУВАТ ПТИЦИТЕ
Люба Александрова ……………………………..СНЯГ
Павлина Соколова ……………………………….АКО ЗНАЕХ…

V. ПРИСЪСТВИЯ

Христина Мирчева ……………………………… ХОТЕЛ
Нонка Богомилова ……………………………… ЗАВРЪЩАМ СЕ
Мира Бояна – Михаел ………………………… ПРЕОБРАЖЕНИЕ
Стоянка Боянова ………………………………… МЕЖДУ ДВАСВЯТА
Минко Танев ………………………………………. ХИМН
Петранка Стойчева ……………………………. ТИХА ВОЙНА
Димитрина Ганчева …………………………… епиграми
Лъчезар Лозанов …………………………. ОЧАКВАНЕ ЗА ТРЕВИ

***************************************************************************************************************************

I. ЗА ЛЮБОВТА

Петър Павлов

ЕЛА

Ела!

Каня те на гости.

Ще седнем на покрива

с една обща цигара,

една обща бира,

и една обща тишина.

Ще знаеш всичко за залеза,

подпален от моя поглед.

Ще знаеш всичко за мен,

дори това, което аз не знам.

Когато цигарата угасне,

ще вържем на късо земята и небето.

Токът ще спре

и ние ще видим Млечния път,

Пътя на коприната,

Пътя на виното,

Опасния път,

Фердинандовия път,

Пътя на мравките

и там, където те се пресичат

ще бъде нашия град.

Ще се познаят ръцете ни

и всички светлини отново ще се запалят:

Светлините на рампата,

Светлините на града,

Пламъчетата на свети Анселм,

и волфрамовите дъги на Тесла.

Само за нас!

Лидия Лечева

ТАНГО

Ти ме поглеждаш.

Аз те поглеждам.

Ръката ми хващаш.

И ме повеждаш.

Аз те докосвам.

Ти ме обгръщаш.

Аз те прегръщам.

Ти ме поглъщаш.

Телата ни вият.

Очите се молят.

А устните – пият.

Вибрирам. Замираш.

Изригваш. Застивам.

Танцът ни слива.

Ели Качаунова

***

Търся себе си –

коя съм?

Хващам облаците –

пада дъжд.

Без луна се лутам –

сянка за да нямам

и изпуснах

слънчевия лъч.

Заспала в писък

тишина,

вълни в очите

укротени.

Ала в косите ми

вихрушка бясна,

велената – черупка тясна.

Христина Паджаридис

ЛЮБОВНО

Не е сигурно
че ще те обичам утре
утрето е скрито на запад
ще дойде след много препятствия
погледи и пламъци
Как да знам каква ще съм утре
Не ме карай да лъжа
Сигурно е
днес те обичам

Димиттър Дженев

СКИТНИЦА-ЗВЕЗДА И ПЛЕННИК НА ДЪРВЕТАТА И ВЯТЪРА

Камъните, които взех от планината,

са тежки за твоята шия.

Водата, която носиш от извора,

е отрова за моите устни.

Една река, дълбока като кръв,

съдбовно плисна между нас.

О, колко пъти

телата ни са били жива стръв

в капан ана нощта.

Но ти остана скитница-звезда,

аз – пленник на дърветата и вятъра.

Анна Христова

***

Откъртвам те от скала

създавам те

изграждам с теб наклонени кули

хеопсови пирамиди

и гробници за мечтите си

зазиждам те

в основите на дом

който пази сянката ти

хвърлям те по прозорците

в градината ти

хвърлям те върху грешници

просещи милост

търкалям те нагоре към върха

като покяяние

дълбая в теб името си

окачвам те

като трофей на врата си

и се оставям

да ме повлечеш надолу

към дъното

7. Пламена Кръстева

БЕЗ БАГАЖ

Ето, вече ме няма… Изтрих се
на живота от картата строга.
Много мина и много прелиствах
в преки глухи, с адрес „Изнемога“.
Вече нямам мастило, да пиша.
Те и думите свършиха някак.
Плахо питаш ме: “Дишаш ли?“ Дишам…
А без дъх съм в поредната пряка.
Вече куфари даже си нямам.
За какво ми е нещо да нося?
Аз дойдох без багаж. Гола. Пряма.
Тъй и тръгнах. Разнищена. Боса.
И ме търсят – къде си, къде си?
А ме няма. Изтрих се, човече!
Сцена пуста. Протрити завеси.
Намери ме в безкрая. Далече.

Поощрителна награда в XII Национален конкурс за млади поетеси, 2016 г.

Валентин Евстатиев

ОБИЧАМ ТЕ ДОКРАЙ

обичам те до края на кръга

до космоса възнесен над небето

до най-недостижимата дъга

до вечния несвършек на сърцето

обичам те до инското на ян

до сетното прераждане и още

до тихото на тихи океан

до тъмното на всички тъмни нощи

обичам те до топлата мечта

на ледено възвишения айсберг

до краха и разпада на света

предречен но несбъднат като тайна

обичам те до нокътя сълзлив

на крайчеца на тънкото ти пръстче

което толкоз много ме боли

и ме разкъсва късче подир късче

обичам те до две зеници сън

за лято във очите ти без дъно

които ме събличат уж отвън

а винаги навътре съм потънал

обичам те до детския живот

в утробата на древната прегръдка

с която ме обесваш чист хомот

на мръсния ми врат ах как преглътнах

до ехото до вятъра до бих

до искам до обичам до не зная

до своя най-последен дъхостих

обичам те обичам те до края

Силвия Стефанова

ЩЕ СЕ ЗАВРЪЩАШ…

Ще се завръщаш тук,
за да ме зърнеш,
ще ми изпращаш
мислено цветя,
ще ме сънуваш
гола и прегърната,
ще ме целуваш
в дръзката уста.
Ще се завръщаш тук,
за да изтляваш
в копнежа по
безименна нега,
ще ми шептиш
че си преглъщал
яростно на болката
от чашите с тъга,
Ще се завръщаш тук,
ала ще знаеш,
че сред тътнеж и грозота
не ще достигнеш
на сърцето
залива,
че корабите имат
имена,

II. ЯПОНСКА ПОЕЗИЯ

А. ХАЙКУ

Людмила Христова

кръстопът в полето
пресичат
сенки на облаци
(3-та награда в 19 хайку конкурс Кусамакура, Япония, 2014)

…..
запустяло село
на гробището светулки
вместо кандила
( 1-во място в 1-ви български кукай 2015)

……
дъждовно лято
над тревите само шапката
на плашилото
(Награда на гр. Кумамото в 21 хайку конкурс Кусамакура, Япония, 2016)

Даниела Симеоновска

***

улицата се крие
под златна шума
бяла котка мижи

***
в листопада
по моста на сезоните
минавам

***

птиче петолиние
есенна соната
за довиждане

Милена Велева

***

първолаче…

най-трудните буквички

на мама и тате
***

диви кози
над Тевното езеро…
изпасоха слънцето!

Надежда Станилова

зимно разписание
на автобусната спирка
купчина фасове

публикувано в Ершик, януари 2016 г. и Failed Haiku, November 2016

лятна ваканция
баба и внуче
разговарят с преводач

отличено в Първи национален конкурс за хайку и сенрю на тема „Носачи на вятър“ – май 2016 г.

смесен брак
кучето изпълнява команди
на три езика

публикувано в Ершик, април 2016 г. и Failed Haiku, November2016

Елисавета Шапкарева

изоставена къща

сред руините

къща за кукли

стари книги

по пръстите ми полепва

историята

Диляна Георгиева

есенна любов…

и тази вечер вместо букет –

сухи листа

малък балкон –

цветята ми красят

съседските прозорци

скрити дворове

неусетно разкривам

малките им тайни

Зорница Харизанова

пролетна гръмотевица

дъжд от вишнев цвят

преди истинската буря

(Отличие на конкурса за хайку на Европейското хайку общество, Италия, 2016)

горещо слънце

върху ламаринена пързалка –

лятна ваканция

(Предстои да бъде публикувано в „Прегръдка за непознати” – сборник с хайку от Конкурса на Международния хайку форум – София, 2016)

циганско лято

топлината на слънцето

в червения плод на калината

(Одобрено за участие в: Polish International Haiku Contest – VI Edition, November 2016)

Детелина Тихолова

лекарят
предписа движение
местя очи по птиците

усещане за пролет
гарвановото ято
се разпадна по двойки

глухарчета
по роклята и-
вятърът се обърка

Жасмина

Зелено е полето,

край голи дървета –

пушат есенни стърнища.

Пъстра сврака –

носи орехче,

в надпревара за зимнина.

Топли кестени в дланите –

потрепва в усмивка

тиквен фенер.

Весислава Савова.

морените на Витоша
колко високо можем да стигнем
ръка за ръка?

oтличие в 5th Japan-Russia Haiku Contest

криеница
пчела скрита
в кокиче

отличие в Golden Triangle, Washington
сух клон
отражения на облаци
в око на гарван

4-то място на 8th Yamadera Basho Memorial Museum, Japan

Илияна Делева

политически противници

по правило

в едно поле – скуош

дете и куче
очи в очи
дай пет

зърна на тротоара

приближавам

гълъбите бавно се отместват

Дита Маркова

От преспите взело

сила, полето гледа

със зелени очи.

Пролет!Полудя

реката бързотечна.

Момиче в първа любов.

Б. ТАНКА

Силвия Стефанова – танка, отклик на 2 японски танка от Оотомо но Якамочи, преведени от Братислав Иванов

Нима само ден измина

от последната ни среща?

О, как страдам и копнея –

влюбен съм лудо,

луд съм вече от любов.

Оотомо но Якамочи

Океан е раздялата,

а срещата ни е небе.

Хоризонтът докосваме.

Вятър и вълни –

влюбена вечност.

Силвия Стефанова

Щом вдигна взор нагоре

и видя младата луна,

при мен долита спомен

за нейните вежди изписани,

за мимолетната ни среща.

Оотомо но Якамочи

Очите ми те гледат

с ресници от луна.

А споменът се взира

към младата ни среща.

Крило от мимолетност.

Силвия Стефанова

В. РЕНГЕЙ

Весислва Савова, Диляна Георгиева

ДОПИР

безлюден център

продавачка в скъп бутик

мести манекени (Диляна)

шахматна дъска

офицерът паднал (Весислава)

под масата

от съседската цветарница

букет гладиоли (Диляна)

черен мрамор

токчето потъва

във фугата (Весислава)

гърбът докосва

копринен тапет (Диляна)

сатенена ръкавица

скрит е

ожулен лакът (Весислава)
ПРОБУЖДАНЕ

ранно утро

дишам в такт

с часовника (Весислава)

цяла нощ студуват

обувките в коридора (Диляна)

пара по прозорците

сепва ме свистенето

на самовара (Весислава)

неусетно

топли глътки

сгряват небцето ми (Диляна)

намирам под масата

венчалната му халка (Весислава)

накъсан албум

снимките на рода

едва опазени (Диляна)
III. Поети от СУ „Климент Охридски”

Мариана Кирова – доктор по българска литература

ЛИЛИТ

Аз идвам късно и завинаги

Позна ли ме? Така от днес

започва новото броене

на обич, на съдба и чест.

Позна ли ме? Ей там, пред изгрева

отметнах облак почернял,

за да ме видиш мене – земната

жена, изваяна от кал.

Не от реброто ти, приятелю,

не подчинената, покорната,

не жертвата на тъмни сговори

пред дяволовия олтар.

Очите ми – лъчи за истина,

и днес са мой единствен щит.

Той ще те пази в път към нищото –

излез и погледни Лилит!

Но аз не знам какво се случва…

Повярвай ми, до днес не знам

защо вълшебно се променяш,

щом стъпиш ти във моя храм.

Ти ставаш млад – без грам тревога,

без минало, без страх, без грях,

без горести, без свян и срам

за порива си скрит…

Не се плаши! На прага светъл

ти спри и целуни Лилит!

Потегляй, пътят ти те чака,

през теб постлах килим зелен

на пролетни треви и вятър.

(А Ева поздрави от мен!)

Аз, скъпи, няма да се върна,

защото просто не си тръгвам,

аз грешната жена, порочната, изваяна

чрез дух от кал!

Със мене ти се раждаш и с мене ще си идеш

от земния ни пъстър, измамен карнавал.

Но… късно ще пристигна и дълго ще остана.

Аз вечно ще те пазя от дяволски гамбит.

Ще се родиш отново в очите ми зелени.

До теб ще бъде Първата! Над теб ще бди Лилит.

Николай Генов – студент

IN MEDIAS RES

Няма смисъл да ходиш към старата гара –
не те чака никой в бързия влак.
По-добре се поспри, погледни календара:
датите дават сигурен знак,

че есен ще дойде по-скоро от мене
със стъпка и песен; на себе си глас;
дали ще е пролет, има ли време?
Лятото плахо е само у нас…

ОТСТЪП
Моят пулс отдавна е загубен –
обесих го на бинтови каиши,
но вместо да напиша своя помен,
повторих някакви си вишни.

Помолих себе си за прошка,
простих си само за минута;
натъпках златната кокошка,
ако питаш нещо за барута…

…и приключих.
Толкова ми стига.
Търпях достатъчно години.

Сега дори за рая да замина,
поне ще слушам херувими.

Атанас Янев – студент

РАВНОСМЕТКА

Заблудите ненужни са, момчета,
въздишащи по белоцветни вишни.
В родината на Ботевата чета,
момчета, знайте – вие сте излишни.

Излишни сте – това е толкоз просто,
защото се превърнахте в мъже,
които помнят, че един Апостол
виси на отоманското въже.

Зад вашата любов сега наднича
народният, добре наточен нож.
И как да вярваш, щом се опаричиха
дори и братчетата на Гаврош?

Сред ропота на нрави стихоплетски
надеждата ви вече е отнета.
Наивно е да гаснеш по „Радецки“
и да обичаш някаква Венета.

Наивник е и който не презира,
и е обречен, който не пълзи.
Момчета, зад усмивките съзирам
потоци от кървясали сълзи.

През тях България сама и бледа –
на Самуил последния боец –
с две очи избодени ни гледа
и носи трънения си венец.

Плачете! Че плачът ви ще усмихне
най-мрачните ъгли на всеки здрач,
докато най-накрая не притихне
със вас и моя непотребен плач…

Докато най-накрая разберете,
момчета, но сега сте заблудени,
че няма за какво тук да умрете,
особено преди да сте родени.

Атанаска Илинчева – абсолвентка

НАДАЛЕКО

Надалеко ми помнят очите.
Всички сенки и гъсти мъгли,
дето носят духа на предците,
днес ме питат- това ли си ти.
Аз не правя олтари на вярата.
Нямам навик да пазя писма.
Паметта я третирам чрез мярата
на вродена изначало вина.
Ще разбия оковите тежки
в този свят, непосилно жесток!
Ще останат ли сили от грешки
да спечеля и този облог?
Няма място за женска природа
сред тълпи от гротескни мъже.
Днес жената е просто порода.
Благодаря! Предпочитам въже.
За да „бъда“ съм жертвала, колкото
и войник, недочакал разсъмване.
Във косите ми вижда се болката
от цената на моето сбъдване.
Затова не съди тишината ми.
Тя говори, но с други слова.
Ако искаш да имаш душата ми,
ще платиш със душа за това.
Надалеко ми виждат очите,
вечно търсещи някакъв връх.
Ще взривя, ако трябва зорите,
за да „съм“ и след сетния дъх.

Златина Тодорова – студентка

ЕСЕННО

Есента ромоли ти по дланите,
пише с устни красива поезия,
пасторална и тиха – романтика,
подухва прегръдки и свежест.

Тя отмива несбъднати срещи –
листопад от всецветни тъги,
и разбиращо те поглежда,
подарява ти шал добрини.

Есента е пораснало лято –
помъдряло, по-тихо, смирено,
бърше всяка сълзица, която
юлските дни са пролели.

На ноември отиват му обич,
чаша чай (или вино) и книга,
две ръце, студа да изгонят,
хванали се, готови за зимата.

Есента стопля всичките липси
във душата – подгизнал велур,
и изпълва те с толкова смисли,
и целува, целува, целува.

Красимира Санкийска.

Л У Н Е Н Г Р А Д

Извън пределите

на нашите земи

лунен град е скрит.

Лунното сияние

къщите облива.

Нежни цветя

се къпят

в сребърната светлина.

Мир царува там

и всичко е

вълшебство, блян.

Звездното небе

брани като щит

града прекрасен.

IV. ВРЕМЕ И СЕЗОНИ

София Филипова

OMNE PRAECLARA RARA*

Обичам да пия

всяко нещо бавно

на глътки:

кафето

джина

надеждата

любовта

болката…

Глътките се сливат във едно усещане

тръпнещо

горчиво-сладостно

носи те нагоре

все нагоре…

Накъде о Господи? И докога?

А после?

Като светкавица проблясва мисълта:

OMNE PRAECLARA RARA

__________________________________

* Omne praeclara rara. – Латинска сентенция. Означава „Всичко прекрасно е рядко.”

Антоанета Николова

ПТИЦИТЕ С ОРАНЖЕВИ ОПАШКИ

Полюшват се на клона наклонен,

между листата трепетно припърхват

и в този тъй унил дъждовен ден

от унеса ми тъжен ме измъкват.

А те дори не знаят, че сега

аз зад стъклото тайно наблюдавам –

опашки перят: сякаш че дъга

за малко сред листата се разтваря.

В цветчетата се пъхат, семенца

от топлото им дъно в миг измъкват,

задържат се във въздуха с крилца

и изведнъж от поглед се изгубват.

И точно щом, загледана в дъжда,

отново във тъгата се потапям,

пристигат пак – оранжева следа

от скритото зад облаците лято.

Иглика Дионисиева

ЕСЕННО РАНДЕВУ

в късния следобед
ръждавеят
масите на кафенето

на стола до мен
есенно листо

Радка Миндова

ТИХО

Очите ни – морета есенни.

Изстиват топлите лагуни.

Последната вълна отнесе

летни думи…

Ще ги изхвърли някой ден

с мидите,

с водораслите,

с делфините,

с рибите…

Александра Ивойлова

ТЪГУВАТ ПТИЦИТЕ

А между лятото и есента

тъгуват птиците.

И пълен е с предчувствия

дъждът.

В зенита спира ниско слънце

и бърза да потъне в здрачината.

Ще дойде другият сезон.

Най-щедрто сбогуване със цветовете.

Дъхът на вятъра ще стине

и утрото ще ослани гората.

След всеки лист отронен

ще е тишина.

Все по-вглъбена …

Додето паднем най-подир

в дълбокото –

в най-бялото, най-чистото смирение.

И нещо ще се промени в тъгата,

останала несетно зад гърба ни.

Че между лятото и есента

тъгуват птиците.

А в сънищата на снега

тревата расне …

Люба Александрова

СНЯГ

Блуждае погледът разсеян.

Залутва се и през стъклата

снегът внезапен, ненадеен

се вкопчва здраво в сетивата.

Такава болка те пронизва,

че яростен, задъхан, слисан

посягаш с зъби да прегризеш

гръкляна на душата миша.

Да бликне струя, да обагри

снега с цвета на простотата.

Снежинка плаха да открадне

за теб мига на чудесата.

Да отмалява тишината –

дете, загубено след здрача.

Да трепне съненият вятър

и нещо в тебе да проплаче.

Павлина Соколова

АКО ЗНАЕХ…

Ако знаех, че утре ще свърши света
всички песни в душата си щях да изпея,
всяка болка, обида и грях – да простя.
Малко повечко може би щях да се смея.

Ако знаех, че утре ще свърши света
премълчаните истини щях да разкажа.
Вместо стихове аз за Любов да редя –
всяко чувство потискано щях да покажа.

Ако знаех, че утре ще свърши света
бих събрала накуп всички стари предмети,
и кибритена клечка ще хвърля над тях
за да греят, там, Слънцето дето не свети…

Ако знаех, че утре ще свърши света
щях да бъда безумна, обичаща, смела…
И за ден на душата ми ще позволя
да навакса това, дето съм и отнела.

Ще отворя сърцето си за Любовта
като Феникс, възкръснал от пепел – красива…
Ако знаех, че утре ще свърши света
аз ще имам цял ден… за да бъда щастлива!

ПРИСЪСТВИЯ

1.Христина Мирчева

ХОТЕЛ

Тази нощ си добър с мен –

възможният нож, върху когото да стъпя.

Водата е слюда – примамлива и блестяща,

сънена от умора.

Наистина, тишина е морето тази нощ.

Помня как бяхме с теб в онзи овехтял хотел на горния етаж

за пръв и последен път.

Увиснали на парапета гледахме вълните –

вечната абстракция за преситени ценители.

Няколко обречени глави се полюшват в залива,

жълти като луни, предани на решението

да спасяват удавници.

Кръгове във въздуха –

гладните философи

само засилват носталгията по един отминаващ

край нас остаряващ все повече свят.

Виж как сутрин лястовиците са като посипани в синевата –

смешни трохи до властелините на риболова?

Птиците не мислят за нищо, казваш ти,

за тях е достатъчно да летят,

уловът е само част от летежа.

Спяхме, вкопчени в косите си, в надеждата за идеали.

Искахме да преодолеем тази нескончаемост, да опънем високо въжето,

да вървим по него, предизвиквайки бездната.

Излишни ли са целите?

Все по-често заспивам с отворени очи.

Към горчилката ще добавя горчилка,

ще се издигна на педя от земята.

Мога да гледам отлива,

мога да падам – тази нощ си добър с мен.

Нонка Богомилова

ЗАВРЪЩАМ СЕ

Завръщам се в лоното на вещите.

Тъгувам вече много силно

по недвусмисленото им присъствие,

по ясните им, неизменни форми,

по ненарушимото мълчание,

по откровената им принадлежност,

по брака им със земното притегляне.

Събувам си душата пред вратата

и се завръщам в лоното на вещите.

Мира Бояна – Михаел

ПРЕОБРАЖЕНИЕ

На майка ми

Преди да бъда

пръст лека и правечна;

Влечаго бях.

Въртях камшиче тяло,

суках се… Да стигна първата звезда!… Но

бе далеч, далече!… И

Заника

смълчах.

Хал

бездумие

се лисна –

Тръшна о поля –

и хълми –

и долини,

та чак –

до Предбалкана!

Преди

снага си да оборя – дива, тронна! – ливада

нежността ми затреви,

гърди ми – купи светлокоси! – хвърли

и скришо – после

свърна ме през храста – хладороса! –

Поборникът-ветрище да шъпне нощно

с мене – на дъб и бук листака!… Но

бе далеч, далече…

Окото ми да впие на бурята стрелата,

искрица – устните ми скрежни – да засмее! – Преди

да се прилея

в синьо-алената кръв на мака

върху

калта

сол буца

паднах.

И –

Слава, майчице!,

Тогава –

Пазва жива, мила – се открива! –

Върхари млечността си ми даряват! –

Зазвездят вси слънца от боли! –

Диря синя – пеят! –

Ах, птичи път! –

Да се зарея! –

Преди да бъда

светла кал

Небесна пепел.

Стоянка Боянова

МЕЖДУ ДВА СВЯТА

Пием кафе с моите близки,

седем души сме край приятната маса –

пет от тях са в измерението на мъртвите,

шестият е през седем планини оттатък.

Пием кафе от моята чаша –

ту ми е весело,

че се обичаме,

ту ми е тъжно,

че не ги виждам.

Пием кафе от една чаша –

седем души сме,

а съм сама до масата.

Вятърът вика името ми

търси ме сред необхватния простор на полето,

по стръмното било на високата планина,

тича по вълните на буйната река,

шепти в уханните чашки на цветята.

Вятърът вика името ми.

Но времето вече е друго,

аз съм преродена,

имам ново име, което вятърът не знае.

Аз не помня предишното си име.

Той плаче, че не ме открива –

аз тъгувам, че той не ме търси.

Минко Танев

ХИМН

Разпрахме царствената пелерина

на тинята със стръв –

от вулканично дъно сме, родино,

от богомилска кръв.

Морето беше с черен креп покрито

и флагът – също чер –

разбиваше се рибата в скалите

на магма и хайвер.

Миришеше на мърша и на кратер,

на спиритичен дим

и слънчевата глъч ни изненада

интимно да мълчим.

Тогава писъка на хищни птици

разнищих в твоя чест

и хор на властници и еретици

гъмжи в слуха до днес.

Петранка Стойчева

ТИХА ВОЙНА

Стъпвам тихо,

не дишам,

сливам се

с моята сянка.

Исъм няма – нищо няма, една тишина…

Каква тиха война –

хвърчат неизказани думи –

като куршуми,

убиват без шум –

трагичен триумф –

мъртви няма –

каква измама.

Димитрина Ганчева

СПОРЕД ЗАНАЯТА

Разсмиват ни комиците,

разплакват ни политиците.

ВНИМАВАЙ

Във власт ли си облечен,

ще те видят съблечен.

КОАЛИЦИЯ

На семейния матрак

да преспиваш с ортак.

Лъчезар Лозанов

ОЧАКВАНЕ ЗА ТРЕВИ

На Биньо Иванов

Има оправдания

за тези, които пресякоха граници. Смениха кожи, лица.

Езикът им е броня, децата – непознати за нас.

Обитават правдоподобни облаци

и една дизентерия, населена от амеби.

Зная присмех, има болка – откъсване,

но войната не е приключила,

въпреки болестите, въпреки поражението.

Ние тук все още участваме във живота,

не сред болничните чаршафи и витрините на храносмилането,

а тук – въоръжени с надежда и отчаяние –

в крилата на онова същество с много глави,

които Чер арап не смогва да отсече

и логика няма от какви вратове раснат.

Отново и отново – не се уморяват

нито ръцете, които секат,

нито главите, които израстват.

Войната не е приключила – въпреки

да знаем пътищата за бягство.

Знаем – гетата и онова детство – кутия Пандора,

знаем за мъртвите от мизерия и от спомени,

столицата на приказките – хартиеният Багдат.

Дими нашата жажда – да стигнем небето,

да погледнем на голямата касапница долу,

където нашето тяло все още бълва глави.

Един ден неуморната сабя ще удари на камък

оня от морените на Витоша. Ние не сме уморени

ще знаем: планината е слязла

да ни прегърне – завивка, да ни сдобри. И сближени

да прошепне: бедните не станаха по-бедни, богатите – по-богати

тези, които останаха – и мъртви и живи, заслужават да чуят:

Дървеният ковчег акостира, слънцето се преоблече. Слезте

нито историята, нито бъдещето ще ви попречат

да стъпите на тревата.