ПЕТИ СОФИЙСКИ ЕСЕНЕН САЛОН ЗА ПОЕЗИЯ
литературно четене
проведено в Унгарския културен институт София – 19 декември 2012 г.
Проект на Ангелина Василева, София Филипова и Милен Йовков
СЪДЪРЖАНИЕ:
Мая Кисьова хайку
Песен
Антоанета Богоева Още по-нататък е морето…
Детелина Тихолова хайку
Антоанета Николова Ябълковата старица
Пенка Самоковлиева Зелените тревички на Земята
Йордан Георгиев хайку
Валентина Рашкова Стари познати
„Плейбой” – 2
Димитър Дженев Присъда
Амнистия
Стефка Пекова Портокал
Диляна Георгиева хайку
София Филипова Особено
Чая Колева Португалия е океански залив…
Катя Андреева Метаморфоза
До себе си
Нели Добринова в лявата – рапан…
Дрейф на континентите
Лидия Лечева Танц
Билет до теб
Болка
Мария Гюзелева хайку
Валентина Йотова Предай нататък
Надраскано върху водата
Зорница Харизанова хайку
Георги Тодоров хайку
Павлина Йосева Елегантно съблечена
Трифон Зарезан по смядовски
Елисавета Шапкарева Оградата изглежда недовършена…
Насред тротоара
Нонка Богомилова Ако някой ден
В началото бе словото
Петър Чухов Малка нощна музика
Пепа Кондова На Времето по улиците прашни…
Ангелина Василева Реквием за Радой Ралин
Мая Кисьова
***
земетресение
цветята танцуват
без покана за бал
***
студена есен
печени кестени
се изчервяват
***
папионката му
в бялата й обувка
меден месец
ПЕСЕН
Аз не мога да ти дам това, което ми даваш ти.
Не мога да ти дам теб самия – това ми даваш.
Не мога да те имам, за да те дам. На теб самия.
Ти не можеш да ми дадеш това, което аз ти давам.
Не можеш да ми дадеш мен самата – това ти давам.
Не можеш да ме имаш, за да ме дадеш. На мен самата.
Ти можеш да ме направиш и да ме дадеш. На самата мен.
Аз мога да те направя и да те дам. На самия теб.
Не се питай можеш или не можеш. Да ме видиш.
Виждаш ме.
Не се питам мога или не мога. Да те видя.
Виждам те.
Вземи ме – Взимам те. В ръцете си.
Не ме предавай – Няма да те предам. В сърцето си.
Антоанета Богоева
ОЩЕ ПО-НАТАТЪК Е МОРЕТО
Вятърът един и същ го носи
Онзи вятър отдалече идващ
С мирис на треви вековни и на слънце
Преди да се роди светът
В самата гола твърд на тишината
Когато от окото на водата
Животът се издига до небето
Още по-нататък е морето
Изтрита е сълзата му от бреговете
Косите му са сресани на път и плуват
Повдигат дъното на светлината
Отгоре вятърът загатнат и ленив се носи
Почти е тихо и прозрачно
Слънцето се е разчупило на хиляди парчета
Водата го повтаря нашироко
Още по-нататък е морето
По плажовете крясъците са високо
Напичат синьото небе до бяло
Вървят по думите, туптят сърцата
Едно дете с коремче голо
С ръка в окото на морето голо
Рисува кръг от хора също голи
Водата ги загребва и отвлича
Още по-нататък е морето
Детелина Тихолова
***
лястовици
гонят мухи в селския двор
обедна жега
***
красива есен
а ти все се оплакваш
от калните си овувки
***
светулки в задният двор
нощното небе
е слязло
Антоанета Николова
ЯБЪЛКОВАТА СТАРИЦА
По поднос ябълката се търкаля,
на всичките въпроси отговаря
Руска народна приказка
Понякога като почукване на птица
небето се разтваря и се рони.
И виждам – там е Ябълковата старица,
приведена под облачните клони.
Поглежда ме, с глава ми кима бавно,
във синя нишка моя дъх заприда.
И сигурно е знаела отдавна
това, което днес ще я запитам.
Разравя из високите дървета
и ми подава ябълка узряла,
по светналия поднос на небето
червено кръгло слънце се търкаля.
Просветват светли птици, из листака
минава тръпка, светла и стипчива.
Дали това, което ме очаква,
сега като на длан ще се разкрие?
Отзад пътека, облачно-зелена,
извива се до родната ми къща,
а там децата, още неродени,
с усмивка през прозорците надзъртат.
Пенка Самоковлиева
ЗЕЛЕНИТЕ ТРЕВИЧКИ НА ЗЕМЯТА
И ще отминат вековете като сенки
на облаци, подгонени от вятъра,
и други ери, в странни светлосенки
ще се редуват долу, на Земята.
Ще тръпнат планините в нови ритми,
огънати във форми непознати.
Морета ще заливат равнините,
оставили оголени дъната.
Звездите ще чертаят нови знаци,
обсипали небесните чертози,
ще се търкалят нови зодиаци
по старите вселенски коловози.
А в кръговрат на залез и възходи,
понесени след вечните химери,
ще отминават земните народи
като рояк мушици ефимерни.
И няма там, във свежите дъбрави
да се надпяват влюбените птици
и всичко ще покрие със забрава
на Времето студената десница.
И може би като причудлив камък
ще се запази някой къс обломен
и ветровете ще разнасят само
с печален вой за нас неясен спомен.
Но винаги в епохите далечни,
всред светове, гротескни и чудати,
ще се полюшват, трепетни и вечни,
тревичките,
зелени и познати.
Йордан Георгиев
***
Границата между ден и нощ
се плъзга по реката
на запад
***
Ниска звезда
на върха на дървото
наближава Коледа
***
Сред голите дървета
уличната лампа
си е същата
Валентина Рашкова
СТАРИ ПОЗНАТИ
Погледни ме със старите си очи
как търкам полятата с уиски пътека към края си.
В лепкавите петна по ботушите ми се оглежда сянката ти.
Речта ми заяжда като накъсана лента,
сякаш съм инвалид,
но аз смело разпознавам подпухналото си лице в очите ти.
Тръгвам си
някъде между подмладената нощ и престарялата сутрин,
за да заключа тайно в сандък
съкровените стари познати.
„ПЛЕЙБОЙ” – 2
Погледът ти, забит в списанието,
следите от чашата по лъснатата маса…
Колко бързо съм забравила шамарите и насиненото си лице,
понеже краката ми нощем под чаршафите
побеляват от студ.
Димитър Дженев
ПРИСЪДА
Студено е
и снежно е,
но не е приказка
за всеки.
И няма никаква надежда
врабчетата да станат императори.
Тук властват ястреби,
потомци на столетни прилепи,
а гарвани кълват
очите на светеца.
АМНИСТИЯ
Пчелите пратиха
протестна нота
до директорите на затврите.
Амнистия получиха
кокичета и минзухари
а после всички
други твари.
Стефка Пекова
ПОРТОКАЛ
Извън
претрупаната торта-
на скъсаната мушама
лежеше резен портокал
обърнат на една страна
и гледаше смутено- тъжен
с оранжеви очи
как точно горе- посредата
черешката в екстаз стърчи.
На кадър си припомни бързо
за лъскавият, хрупкав гланц
опрян до грубата му кожа
в бял и лек сметанен танц.
Посви прозрачните си чувства,
отрони кисела сълза,
тъй плодно до безплодност съхнещ,
а след това… а след това…
А след това, съвсем нормално,
влетя набързо в свински тръс
рожденикът със блеснал поглед
в очи- чинии, с кръгъл ръст.
И ах! Не щеш ли – тъпа смешка!
Преди таз торта да отмъкне,
най- първо кипрата черешка
с костилката направо глътна.
И празнична свещичка “ шест“
на мястото й заискри.
Рожденикът засмука въздух
и хола хлътнало се сви.
И всеки гост парче получи,
някои дори по три,
а портокала, вкиснат в тъмното,
присвил бе съхнещи кори.
В следпразничната тиха утрин,
за негов фруктов, луд късмет,
забърсан с милостива гъба,
попадна в кофата за смет.
И път пое. Така подминат
в сладкарското фиаско,
додето най- накрая стигна
до сметището градско.
Сред счупени играчки
и всякакви обелки,
сред вехтории смачкани,
старееше полека.
И грапаво, и тъжно
с втвърдените кори
потъваше ферментно
във фруктови мечти.
Как в някакво си време
– на времето напук,
след всички екскременти
в човешкия боклук,
с нетленното му семе
тук- на земята грешна,
ще легне твърда и нетленна
костилка от череша.
Диляна Георгиева
***
молитвен ден
бели гълъби
над изгорелия мост
***
лепкави
клавишите на пианото
баба прави рачел
***
кори от грейпфрут
по дланите ми –
горчив парфюм
София Филипова
ОСОБЕНО
Напоследък се разполовявам!
Седнала съм във леглото
в неподвижност… вцепенена…
Погледът ми прикован към книгите,
като във любов докрай прилепнали една до друга.
В страниците им усещам как се сраствам…
В буквите им как се сливам…
В тялото им влязла съм – усещам…
И ще си остана там, когато си отида.
Всичко туй прочетено ли бе от мене?
А сега съм в тялото им,
но без свое тяло!
Кой ще влезе в безтелесната ми същност?
Кой ще се докосне до незримото лице?
А и как ще разбере, когато мен ме няма?
Няма ме!
Седнала съм във леглото неподвижно.
Всъщност, неподвижна съм,
защото – няма ме!
Колко странно е да разбереш това!
Уж си тук, а всъщност няма те!
И тези книги… тези ръкописи…
тази безпределна влюбеност…
Къде остава всичко?!…
Има ли ме всъщност,
няма ли ме! –
Кой ще каже?
Чая Колева
Португалия е океански залив
спуска се
по калдаръмените пътища на Лисабон
и потапя в безвремие
мислите на онези
опитали солената вода
на живота
Португалия е солта на живота
поръсва с мечти
празния свят на пристигащия
и оставя вкус на
оранжево лято
Португалия се разхожда боса
по неравните си павета
неравни
като линиите по ръцете
на любимия
който обгръща с
онази топлина
с която
Португалия изпраща
всеки странник
решил за мъничко
да стъпи в рая
португалия е танц
с онзи вътре в тебе
с който
рядко ти се случва да говориш
танцуваш сам
под звуците на
Fado
и някак чувстваш
щастието
във простотата
Катя Андреева
М е т а м о р ф о з а
В гърба на снежна риба –
стъпки.
Студът полира
кристалите на своето безмълвие.
Градът отива
на среща с вечерта…
Аз тайно се превръщам в Зима –
дано не ме познае самотата!
И в гръб на риба се превръщам,
изхвърлена върху земята.
Още жива!
Под стъпките си преброени…
Замръзвам в себе си –
дано да се спася от раздвоение!
Д О С Е Б Е СИ
Обвивки от бонбони.
Филтри.
Много филтри,
между които повечето фасове…
Безкрайно степенувани съображения.
Това е върху дъното.
И пепел, но не от рози.
После основното –
изпразнената същност на себекрушението.
Костюмите, бракувани от роли –
в междинните пролуки.
И пепел от изстиналата радост на очите.
Старателно затворих пратката.
Поставих името си като получател.
Качих се върху точката на мрака
и отпътувах без адрес…
Нели Добринова
в лявата – рапан, в дясната – дъщеря
един понеделник
морето се опита да ме удави
усети, че го държа за ръцете
и го дърпам към брега
дрейф на континентите
двамата мучачос
под сомбреро
за трети пъти минават плажа
с топлата си царевица
апетитът ми е безразличен
към всичко топло
освен към погледа ти,
навярно закачен на някой кактус
в родината на царевицата
Лидия Лечевa
ТАНЦ
Ти ме поглеждаш.
Аз те поглеждам.
Ръката ми хващаш.
И ме повеждаш.
Аз те докосвам.
Ти ме обгръщаш.
Аз те прегръщам.
Ти ме поглъщаш.
Телата ни вият.
Очите се молят.
А устните – пият.
Вибрирам. Замираш.
Изригваш. Застивам.
Танцът ни слива.
БИЛЕТ ДО ТЕБ
Не мога да стигна до теб.
Нямам билет. Съдбата го скъса.
Двата края на света не ще събера,
щом земята е кръгла.
Няма пространство да ни приюти.
Виртуалното не попива сълзи.
След любов не мирише.
Търсим не дом, а държава .
Дето с погледи не замерват
и да си влюбен, света не взривява.
Заравям пръсти в косата ти.
Целуваш гърдите ми насред деня.
Намерих те. Как с теб да бъда?
По Skype -а звъниш. Не искам билет.
Чакам те долу на ъгъла.
БОЛКА
От самотата не боли.
Човек се ражда сам.
И после свиква с другите.
Боли от нечие отсъствие.
Мария Гюзелева
***
Голи дървета.
Не разбрах
кога окапаха листата.
***
Дюли в панера –
ще ухае на сладко
цялата къща.
***
Неони в мъглата.
Лъчите им пощипват
новогодишната украса.
Валентина Йотова
ПРЕДАЙ НАТАТЪК
Дали защото есента
е теглила черта на хълма,
та уравнения с листа
недостиг на небе запълват?
Селце в неясната мъгла
на циганка допушва фаса.
И три тополи край река
за неговия мир това са
трите различни начала –
бързо драснатите щрихи
върху напуканата длан
на селянина в низините.
Началото – да се родиш,
да изпищиш за глътка въздух,
след първа стъпка да сглобиш
от сричката човешки пъзел.
И второто – прозрял подир,
че всяка болка има смисъл
на вселенски ориентир,
да разбереш, че си орисан
за третото – че иде смърт
и стинe с дребните ти страсти.
душата ти на кръстопът,
зажадняла за причастие.
Това прошепна есента,
преди да се стопи до залез:
– Човеко, ако си разбрал,
предай на другите нататък.
НАДРАСКАНО ВЪРХУ ВОДАТА
Когато се родих като вода,
болеше ме от спомена за извор,
от който бликнах първо в светлина,
а после дълго любихме се с изгрева.
И бях кристалът, срязал на нощта
зеницата до кривата й ядка.
Изтече слънцето – солена бях,
наесен загорчах, напролет – сладка.
А трънчето, с което си приших
на робата си слънчеви пайети,
чертица беше в ненадеен стих,
издраскана нехайно от поета.
И с нея той разлисти синеви,
в които вятърът да бъде сигла,
и аз – дъхът му – като тънък дим
успях към небесата да се вдигна.
Там Бог изплака ме за нов живот
и ме търкулна – да ви бъда спътник,
във мен да дирите и бряг, и брод,
и покривало за наболи стръкове.
И бях в очите на жена, а мъж
отпи ме жадно в топлите си шепи.
От морзовата азбука на дъжд
научих се на ритъма сонетен.
Но що е грях и чистота узнах
в сълзите върху детските ресници,
които ангелът в перо събра
и с него тези стихове написа.
Зорница Харизанова
***
Есенна буря.
Капят листата на бонсая
върху старата ракла.
***
Утринна мъгла.
Във ведрото с вода
се прокрадва слънчев лъч.
***
Зимна нощ.
Улично куче лае по
снежен човек.
***
Училищен автобус.
По заскрежените стъкла –
нецензурни надписи.
***
Коледен панаир на книгите.
Още не съм прочела
тези от Пролетния…
***
Софийски подлез.
Улично куче търси топлина
в отминали стъпки.
***
Нова година.
Календарът искри
с по-ярки цветове!
Георги Тодоров
*
листата свършиха
на небето направо
почвам да пиша
*
три самодиви
на опашка за устни –
не идвай вълко
*
за благодарност
три хайку кутрета
хапят зората
*
Ричард Трети ми шепне –
давам цялото кралство
за едно хайку
*
капят листата
но аз ги изписвам
и те се връщат
Павлина Йосева
ЕЛЕГАНТНО СЪБЛЕЧЕНА
Стискам връзка ключòве по стръмното. И си мъкна врата – да отключа
своя шанс – кръст да бъда разпъната. Преродена завинаги в куче.
И се тýля, подвластна на сянката. Появявам се бяла и лоша,
по- внезапна от смях. Пепелянка, с елегантно съблечена кожа.
Ще ме мернеш по пътя нагоре. Или виж, простосмъртна из ниското
как присвивам очи ококорени. Ослепяла до скот, от виждане.
Житно зЪрно покълнва из джоба ми. А в ръцете ми – права лопата
против ýплах от праведна обич или мъртво заченато лято.
Сам-сама съм си вдигала кулите. Планините, кошмарите, летвите.
Нося тежест за хиляди мулета, дето много ги стяга планетата.
Като някоя нова Алиса. Диря хапче да бъда смалена
до размер за преглъщане. Писък. Или цвят на прерязана вена.
ТРИФОН ЗАРЕЗАН, ПО СМЯДОВСКИ
По ранни доби омърсихме църквата –
пречистени да можем да сме грешни.
Кадеше попът – с нос червен и бъклица.
Снегът отвън хрущеше, жив и светещ.
Зарязахме лозята, Бае Трифоне!
Студът с камшик вършееше откосно.
Кълбеше се димът върху комините,
като брада на недоволен Господ.
Адетa е такъв, че кметът почва,
а ние само чакаме да всмукнем
кръвта на Бог, да я оближем сочно,
от мъка и от суша да не пукнем!
Зарязахме и пяхме. Гòрко луди!
Хоро извихме – сякаш вие Зорбас.
Един от нас ли само е изгубил
покой, имот и непростима рожба…
Нощта пристига денем. В пет е черно,
като бакър, по дъното му – сажди.
И злостни, и добри, и суеверни
ще тръгнем упоени с още жажда –
и насред път ще срещнем хроми старци,
несмогнали да изпроводят Трифон.
В самотните им шепи – за подарък
ще бéлнат пуканки, ще притъмнее вино,
сланина, хлебец, медно-блага дума,
та всеки да се кротне вкъщи читав.
Преди Смъртта да ни изтръгне чумите,
на вино ще обърнем и звездите!
Елисавета Шапкарева
ОГРАДАТА ИЗГЛЕЖДА НЕДОВЪРШЕНА,
впрочем и къщата – също.
Под стълбището има въглища,
навярно струпани за зимата.
Набръчкано е сякаш всичко –
от старите дървета, та до съчките.
А стряхата – така надвиснала,
че сякаш ще захлупи къщата.
Изсъхват жълтите цветенца,
оставени във вази от бутилки.
Повява вятърът и се заплита
в косите сиви на тревата.
Коминът пуши колкото да каже,
че има огън в пустото огнище.
А мравките завиват отдалече
и повече не се завръщат.
Пробягват котки с мършави опашки
и се покриват под навеса –
далеч от кучето, което също
отдавна не очаква никого.
НАСРЕД ТРОТОАРА
Моята болка
е пролетен дъжд –
напоителна,
тръпна
и лека.
Но защо,
защо изведнъж
ме повежда
по друга пътека?
И защо,
защо изведнъж
ме застига
насред тротоара?
Моята болка
е есенен дъжд –
изстудяваща,
мътна
и стара.
И когато
спира дъждът
моята болка –
измита и свежа,
ей така – насред път,
се превръща
отново в надежда.
Нонка Богомилова
АКО НЯКОЙ ДЕН
Ако някой ден изчезнат всички вещи,
Ние не ще можем да си кажем вече нищо.
Диалозите ни ще останат без сюжети.
Думите – без смисъл.
Монолозите – без цел.
Вещите, ах вещите –
воденичен камък за душата,
за да не политне в бездната
на страстите…
В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО
В началото бе словото.
И след края ще е словото.
Когато бях самотна – пишех.
Когато бях без път – четях.
Когато удряха ме с камшик,
отвръщах със слова.
Със словото те милвах и целувах,
от словото ти пях и боледувах.
Дано се срещнем тук,
а Там, след края,
по словото ще се познаем.
Петър Чухов
МАЛКА НОЩНА МУЗИКА
Тази нощ
ще облека китарата
с малка
черна
рокля
ще танцувам с нея
ще флиртувам
и ще й разказвам
мръсни вицове
накрая ще изсвирим
няколко балади
късащи сърца
и струни
а когато тя
натежи като дете
в ръцете ми
и слънцето изгрее
в ъгъла на хоризонта
ще й кажа –
остаряла си
ще те заведа
на църква
Пепа Кондова
На художника –
емигрант
***
На Времето
по улиците прашни
подрънкват делници –
като продънени
консервени кутиии.
Вървим след тях
и ги подритваме…
Във капките
на пролетния дъжд –
прозрачни, нежни пеперуди
измиват сребърни крила
и със децата
влюбен танц започват.
Изгрява слънце. Смях.
Блестят лица –
и дъжд, и пеперуди.
А спрелият на Времето
часовник,
покрит със прах
от делниците сиви,
с ритмичен такт отмерва:
„Празник! Празник! Празник!”
Върви Светът,
покрит със прах и пеперуди!
Ангелина Василева
РЕКВИЕМ ЗА РАДОЙ РАЛИН
– Ти нали
си моята лекарка? –
поиска да се увери
Поета,
за когото всички знаеха,
че обича малките деца,
премръзналите котета,
красивите жени,
фронтовите си другари
и дори самоубийците…
Внезапно
вятърът се втурна
и разтвори
изтънелия му шлифер
и аз видях сърцето му –
огромно и кървящо
за всички тях…
– Светът е болен.
Излекувай го! – ,
помоли ме Поета
и без да се богува
скочи
на отминаващия облак…