ВТОРИ СОФИЙСКИ ЕСЕНЕН САЛОН ЗА ПОЕЗИЯ
НА МОЯ ГРАД С ЛЮБОВ
Октомври 2009
Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”
С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е:
Илиана Илиева ……………………….. Родословие
София сутрин
Антоанета Николова ……………….. Площад „Славейков”ІІ
Нина Кръстева ………………………… Приемстеност
Радост-Лилия Рачева ……………….. хайку
Италиански триптих
София Филипова …………………….. Асеновград
Александра Ивойлова ……………… Мъртвите дървета
Балада за момичетата от „Сен Дени”
Зорница Тодорова …………………… Кюстендил
Иванка Янкова ………………………… хайку
Катя Зографова ………………………. Софийска веранда
Ангелина Василева ………………… През лятото отново
Илиана Илиева
РОДОСЛОВИЕ
Моят град е с много дълго име –
като на герой в арабска приказка –
с габър в центъра на градското гъмжило,
със пустинни рози на стрелбищата,
от които карнавалите извират.
Моят град е с много дълго име –
с шадравани от липи и окарини,
от акации, които си говорят в морско-синьо
с херувимите и демоните на Коельо и Пучини,
но заспиват сраковини под сърцето.
Моят град е с много дълго име –
със завои от звезди по безистените,
във които пият Бротиган и Брегович
и записват по едно парче за непростените –
да четат и слушат сутринта себичните.
Моят град е с много дълго име –
с тротоари от дъжда на Леонидите,
с пещери между тирета и съгласни –
кретащи фрагменти от забравени понятия
и езици на глобални днешни властници.
Моят град е с много дълго име –
бавна ласка с десет пръста в двора,
през които зимният Чайковски
гледа във коминана Вивалди
с бяла завист до дълбока пролет –
докато оградите от Синдзян до Париж,
навръх Гергьовден
зашумят и пукнат от глухарчета –
и други мои двойници.
СОФИЯ СУТРИН
Така добре започва този ден –
трамваи, хора, кучета, дървета.
От парти се завръща уморен
един гамен по прашните павета.
Претенциозно улцата стиска
потока от мотори и мигачи
и чак в жужащото ждрело на „Плиска”
се пъчи с колорит наАпалачи.
На изток лъсват жълтите квартали,
лилав е „Люлин” в хладния си запад,
а помежду им – ято папагали
по сфетофарите за време драпат.
А времето след малко ще изчезне,
народът щом през портите нахлуе.
От ранен час започва тази бездна.
Успиш ли се – събудил си се всуе.
Антоанета Николова
ПЛОЩАД „СЛАВЕЙКОВ”ІІ
Надвисва този град над мен,
така разкалян и нечист.
Въртят се някъде вселените
и слягат върху моя лист.
Площадът с книгите вълнува се
и кораб с алени платна
изплува иззад капандурите
върху рекламните пана.
Нагъват се около мене къщите,
трептят, превръщат се на дим.
Изглежда, че остават същите,
но някакъв неуловим копнеж
по нещо несъществено
замахва с четка във ръка
и ето – вече сме пренесени
край Непознатата река.
Оглеждаме се във водите й,
а върху нашите лица
изплуват като стихове
несбъднатите ни деца.
Нина Кръстева
ПРИЕМСТВЕНОСТ
Родена съм в селцето,
на което Вутимски изпя
своята „Мечта за връщане”.
Гордея се, че то ме свързва със поета,
чиито стихове са чудна музика!
И нищо, че сега то, Своге,
не е същото:
просто го няма сивото магаренце,
разнасящо във гюм боза
по тихи улици.
Няма ги тъмните площадчета
и мрачни дюкянчета.
Няма я старата гара
с безлюдни перони,
пред която търпеливо
чакат файтони…
Да, със селската скромност
и нищета,
изчезна и тя – някогашната романтика!
Но след всяко завръщане
в града, където водите се сливат в една,
с трепет откривам
в дружелюбното, днес живописно градче –
гостоприемното някога планинско селце.
Радост-Лилия Рачева
***
Спомен от вчера
и надежда за утре
София една като никоя
***
Древна и мъдра
расте, но не старее
София
ИТАЛИАНСКИ ТРИПТИХ
Завинаги
вречена на водата
несравнима Венеция
Велики сенки,
зазидани навеки
във Флоренция
Римски фонтани,
в тях се оглежда
вечността
София Филипова
АСЕНОВГРАД
МОЯТ РОДЕН ГРАД!
ВЯТЪРЪТ МИРИШЕ
НА ТОПЛИ ДУМИ.
ЕМБЛЕМИТЕ МУ –
КРЕПОСТТА НА ЦАР АСЕНЯ
И РЕКАТА ЧАЯ,
И МАВРУДА МНОГОСЛОВЕН.
ВСЕКИ ДВОР – В СМОКИНИ,
В РАННО ЛЯТО
СЪС ЦВЕТА НА ИЗУМРУДИ.
АХ, КАКВО Е СЛАДКО
СЛАДКОТО ОТ ИЗУМРУДИ!
В КЪСНА ЕСЕН –
ТЪМНО-ВИШНЕВО КАФЯВИ,
НАТЕЖАЛИ И РАЗПУКАЛИ СЕ
ОТ ПРЕМНОГО ЗАХАР,
В ИЗНЕМОГА ИЗПОПАДАЛИ В ЗЕМЯТА,
ИЗТЪКАЛИ НАЙ-МЕКИЯ КИЛИМ В СВЕТА…
О, ТИ ПЪТНИКО НЕЗНАЕН,
ТРЪГНАЛ КЪМ ГОРИТЕ НА ОРФЕЯ,
ПОЛЕГНИ ЗА МАЛКО НА КИЛИМА
И СЪНУВАЙ СВОЙТА ЕВРЕДИКА!
КОЛКО МНОГО ЕВРЕДИКИ
ИМА ТУК- КРАЙ ЧАЯ,
НЯКОГА ОСТАНАЛИ ОТ ГЪРЦИТЕ,
ЗНАЯЛИ СА КАК ЖИВОТА ДА ОБИЧАТ ГЪРЦИТЕ!…
ДРУГИ СЪЩО СА БИЛИ КРАЙ ЧАЯ –
ТРАКИ, РИМЛЯНИ И КРЪСТОНОСЦИ,
НО ОТ ГЪРЦИТЕ
/ А МОЖЕ И ОТ ЦАРСТВЕНИТЕ БЪЛГАРИ/
СЕ Е ВЛЯЛА ВЪВ КРЪВТА НИ
ТАЗИ СТРАСТНА ОБИЧ КЪМ ЖИВОТА,
КЪМ ВЕСЕЛИЕТО, ЛЮБОВТА
И ПЕСНИТЕ…
СЪСМАНДОЛИНА ПЕЕЛИ СЕ ГРЪЦКИ ПЕСНИ
И СА СЛАВОСЛАВЕЛИ
КРАСИВОТО!…
А КАМБАНИТЕ ПРИПЯВАТ –
ДЕВЕТ ЧЕРКВИ ЕДНОВРЕМЕННО ПРИГЛАСЯТ
И ИЗПРАЩАТ ПОЗДРАВИ
КЪМ МАНАСТИРА БОГОРОДИЧЕН
И КЪМ ВСИЧКИ МАНАСТИРИ
ОКОЛО ГРАДА НИ,
И КЪМ 40-ТЕ ПАРАКЛИСА –
НАКАЦАЛИТЕ БЕЛИ ГЪЛЪБИ
В ГЪНКИТЕ НА ПЛАНИНАТА.
И ИЗПРАЩАТ
И ПРИЕМАТ БЛАГОСЛОВ
ОТ КРЪСТОВАТА ГОРА СВЕЩЕНА,
ДЕТО ВОДЯТ СТРЪМНИТЕ ПЪТЕКИ
НА ГРАДА НИ…
Е, КАЖЕТЕ, МОЖЕШ ЛИ
ДА НЕ ОБИЧАШ
РОДНИЯ СИ ГРАД
ТОЗ ЕРУСАЛИМ РОДОПСКИ?!
Александра Ивойлова
МЪРТВИТЕ ДЪРВЕТА
Те лежат,
Прострели клони
като ръце осакатени.
Лежат в угасналите свои сенки,
недочакали
най-мъдрото разчистване.
Клокочи болката, изтича
ведно със сънищата,
с трептения зелени,
ведно със музиката на пръстта и вятъра.
Зазидани във корените ослепени,
умират време,
дъх и светлина –
под трус от стъпки,
под избухнал шум,
под екове от каменно безчувствие –
във невъзможността
да бъдат възкресени.
Те лежат,
преплели кръгове горчиви.
Лежат –
прокълната гора,
повей от непознат апокалипсис.
О, ако дърветата
не сдържаха кръвта си –
река от пурпур би се стекла
из недрата на Вартоломеевата нощ!
Но гордите мълчат.
Поемат силните им плещи
страшната нелепост.
И само във душите равностойни
събуждат тиха скръб
от безизходност.
Те лежат –
и нашия живот
превръщат
в минало.
БАЛАДА ЗА МОМИЧЕТАТА ОТ „СЕН ДЕНИ”
Момичета на нощта,
статуи от плът и кръв,
затворници на открити пространства,
сини денки върху кънтящите тротоари –
очакването беззъбо
изсмуква солта на живота.
Тази улица,
която денем дълбае
мрачен тунел,
а нощем гори
хиляди неонови езика;
тази ваша единствена мащеха,
която ви носи горчивото вино;
тази почти библейска жълтоока змия,
отдавна откъснала и последния плод
от дървото на забраните –
сега пълзи,
извива тялото си
скрай стените на храма господен-
Но сляпа е тъмнината на камъка…
Момичета на нощта,
и днес ще дойдат ръцете на алчността,
и днес ще има посребрени предателства,
и днес ще се разтворят рани
в упойката на безчувствието.
О, смъкнете маските,
изрисувани от престъпни художници,
развържете болните си усмивки,
строшете протезите
на вашите пози –
Кръвта все ощее алена!…
Момичета на нощта,
нежни, крехки създания,
ухаещи на рози и жасмин,
опиянени от любов,
с коси от лунен блясък,
с прозрачни криле –
къде отивате
тъй далече,
тъй далече…
Момичета на нощта,
от небето се отронват звезди.
Иванка Янкова
***
Самотна къща.
Само спомени надничат
през прозорците.
***
Бетонни сгради.
Зазидаха душата
ми без слънце.
***
Малко цветенце.
Зеленият брашлян го
превзе мълчаливо.
Зорница Тодорова
КЮСТЕНДИЛ
Сърцето бие облачна тревога,
посърнали, дъждовните очи
не спят, но в сумрака не мога
да разбера дали това личи.
Разбудена от полъха на зима,
поглеждам за последно този кът,
където красотата е незрима
макар небесно-нежни да цъфтят
черешите на прелестната пролет –
тук птиците сред бялата магия
поспират, запленени, волен полет,
та аз ли своя трепет ще прикрия?
А лятото сред слънчеви простори
Налива плодове и мека младост,
дорде е време кротко път да стори
на есенен покой и тиха сладост…
И зимите са тук така красиви –
дори тъга сега не ме гнети,
нашепват в мрака ветровете диви –
родена тук, това си ти.
Катя Зографова
СОФИЙСКА ВЕРАНДА
На онзи, който ми подари думата неусвест
В подножието на небостъргача
виси като измислица –
цветен витраж от минали естетики…
Но тук за теб
в неусвест разцъфтяха
хелиотропи и магнолии,
дори една маслина се роди
и после гузно се отрони
в декоративния си инкубатор.
Стоя като градински елемент,
като джудже градинско
и… неумело медитирам
върху кованата си пейчица.
Тъгата ми пълзи като орлови нокти
по стръмнините на стената. Знам, тя някой ден
ще изкатери и последния, петнайсети етаж.
О, колко атлетична мъка притежавам!
Затуй пък радостта ми е мъниче –
напразно я обгрижвам, преобилно я поливам –
не надвишава нито сантиметър здравеца,
прикътан във кашпата в ъгъла.
Все пак, поне не мръзне зиме, когато
наровете екзотично са евакуирани
от помъртвялата веранда.
Тогава само гълъбите вън се ежат,
нахално охраняват кухнята
и кръглооки шпионират
кафето ми да е с бисквитка.
Това е всъщност градската идилия!
Чаша утринно кафе + заклинание
да не поглеждаш (за нищо на света!) нагоре,
нито – извън спасителния кръг
на кадифената ориенталска течност…
Миг безвремие върху веранда веронезе,
лъх от многоцветни аромати,
бърз поглед към акварелната молитва
от цъфтящи богородички…
И после цигарен фас (или насмешлив поглед)
се прицелват хладнокръвно като снайперисти
(право в сърцето на миража!) от етажите по-горни…
Ангелина Василева
ПРЕЗ ЛЯТОТО ОТНОВО
В далечен морски град
на лятото в зенита съм родена.
Но рано път ме грабнал –
весел непознат,
и омагьосана,
до днес вървя по него.
Ревнив е пътят като стар съпруг –
върви, криви, града заобикаля.
Страхува се
в света голям
самичък да не го оставя.
Привикнах с този своенравен път –
години вече
с него скитаме без корени.
Но ме привлича властно и градът.
Стихии две
в душата ми се борят.
В града се връщам на годината веднъж
( успявам
да подмамя пътя някак).
Посреща ме градът чаровно,
но остава чужд –
той приютява странници отвсякъде.
За него аз съм само пришълка
в тълпа летовници –
прииждащи, чернеещи, доволни.
Не ме очаква трепетно врата.
От мои стъпки
улиците нямат спомени.
Напразно търся
върху нечий праг
знак на взаимност да открия.
По залез слизам на притихналия бряг
с надежда,
че ще разваля магията.
Опитвам се да разчета
посланията върху пясъка
от мимолетните следи на птици.
Но точно в този миг
връхлита неочаквана вълна
и тайната безмилостно помита.
А моят път ме чака край брега
(не питам вече – обич,
или просто навик).
Сбогувам се без сълзи със града.
Пред пътя и пред мен
проблясва трепетно едно начало.