Днес пораснали /1928/
Днес пораснали, с теб си спомняме вечери като тази –
вървим под дърветата сред притихналата градина,
по едрия пясък, поточето ромоли, далече от ледника.
Идват нощи и носят сняг, мъртвите вият
в разграфени ветровити убежища под земята,
защото лесни въпроси Сатаната поставя
на самотните пътища.
Но щастливи сега, макар не заедно,
ние виждаме светлините на фермите в долината,
воденицата спира да трака
и мъжете си тръгват за вкъщи.
С изгрева звуците може би ще донесат
за някои избавление, но дори птица не дръзва
този покой да наруши; отминаващ, но тук и сега, достатъчен
в този час да се случи нещо обичано или преживяно.
*************************************************************************************
Тази лунна красота /1930/
Тази лунна красота
няма история,
съвършена и млада е;
ако някога
придобие нови черти,
значи любовник е имала
и вече е друга.
Тя като в сън
друг момент обитава,
изчезва
денят щом настъпи;
защото твърде малко е времето
и се променя сърцето,
щом призрак го обитава
изгубен и търсен.
Но тя не е
на призрак творение,
нито пък призракът ще е доволен,
ако някога го направи;
докато това продължава
любовта не ще приближи
красотата й,
нито тъгата безкрайна
ще я изпива с очи.
*************************************************************************************
Въпросът /1930/
Лесно е труден въпрос да зададеш;
срещаш случайно познат,
вдигаш поглед и питаш
какво прави,
къде отива:
лесно е труден въпрос да зададеш,
питаш, защото сам си объркан.
Но отговор трудно се дава
и трудно се помни:
по стълбите или на брега
ушите слушат
думи при срещата,
очите гледат ръцете,
които помагат,
но никога не са сигурни
какво са разбрали
от всичко това.
Ако забравиш да слушаш и гледаш
забравата става още по-лесна;
само да помниш как си запомнил
и как да си спомняш,
боиш се
да помниш рибата какво пренебрегна,
птицата как се спасии, дали подчини се овцата.
Паметта щом изчезне,
птицата, рибата и овцата се превръщат във духове
и тези духове трябва отново
болката да си причиняват.
Страхливостта плаче за вятър в небето,
студенината иска вода,
покорството – господар.
Ще върне ли паметта
стъпките и брега,
лицето, на срещата мястото;
ще живее ли птицата,
ще се върне ли рибата във морето,
овцата дали занапред ще се подчинява
както нравът й повелява;
любовта дали ще си спомни
въпроса и верния отговор
и ще върне ли някога тя
онази загадъчна близост и красота?
*************************************************************************************
Кой кой е /1934/
Животът му за шилинг е за всички ясен:
баща му биел го и той избягал от дома,
на младини се борил с тудностите яростно
и ето го сега пред нас – човекът на деня.
Работел ден и нощ, обичал битки, лов и риболов,
изкачвал нови планини, дал име на море,
но като теб и мен той плакал от любов
твърдят изследователи, познаващи го най-добре.
Въздишал той, при всичките си почести и слава,
по някой, който не излизал от дома,
и според удивените критици
мотаел се из двора, свирел с птиците
и отговарял на някои от неговите дълги,
прелестни писма, но ни едничко не запазил.
*************************************************************************************
Виж, страннико /1935/
Виж, страннико, на този остров как сега
игрива светлина наслада за очите ти разкрива,
стой неподвижно
и не говори
така че през ухото ти да минат
като по река
омайващите звуци на морето.
Тук полето свършва,
скалата се разбива в пяната, стените й високи
се изпъват срещу
напора на прилива,
а щом той се отдръпне
камъчета струпани остават
и за кратко
чайка си почива
върху зъбера отвесен.
В далечината като семена разпръснати
Пътуват кораби по своите задачи
и гледката се запечатва
в паметта ти – подвижна като тези облаци,
които преминават
през пристанищното огледало
и цяло лято
водата бавно се разхождат.
*************************************************************************************
Приспивна песен /1937/
Моя обич, във прегръдката ми
на неверник спи.
Времето и страстите
изпепеляват красотата
на прекрасното дете,
гробът ни доказва
колко ефимерно то е:
но в прегръдката ми тази нощ
нека живо същество да спи –
смъртно, грешно, но за мен
пълно с красота.
Нямат граници
телата и душите на онез,
които във пленителното ложе
на Венера се обичат,
тя предчувствия могъщи им изпраща
за божествено разбиране,
любов всемирна и надежда,
а сред глетчери и сред скали
прозрение абстрактно буди
наслада плътска във отшелника.
Вярност, сигурност отлитат –
удар на часовник в полунощ,
камбанен звън в далечината –
съвременните луди
надигат педантично скучен глас –
ти трябва да платиш за всичко,
което картите предсказаха,
защото нищичко от тази нощ
не бива да изчезне –
ни шепота, ни погледа, нито целувките.
Красота, видения и полунощ отмират –
нека утринният вятър,
галещ твоето чело в съня
ден прекрасен да ти донесе,
благослов за твоя поглед и сърце –
да ти стига този смъртен свят,
сили всемогъщи да се грижат
денем да не тънеш в нищета
и да бди над теб любов човешка
в нощите ти скръбни.
*************************************************************************************
Разхождах се в онази вечер /1937/
Разхождах се в онази вечер,
по Бристол Стрийт вървях,
и в пъстрите тълпи по тротоара
жита узрели сякаш аз съзрях.
И край реката пълноводна
дочух на влюбен песента.
Той пееше под арката на моста:
„Край няма любовта.
Ще те обичам, моя мила,
додето Африка с Китай се събере,
река прескочи планината
и сьомга пееща на улицата спре.
Ще те обичам аз, додето сгънат океана,
на слънце го прострат да се суши,
а в небето като ято гъски
закрякат седемте звезди.
Годините ще тичат като зайци
защото във прегръдките си аз държа
на Времето разцъфналия цвят
и първата любов в света.”
Но мигом зазвъняха градските часовници,
камбаните забиха разтревожени:
„Не позволявай Времето да те измами!
Да бъде победено то е невъзможно.
Във гънките на нощния кошмар,
където Справедливостта е беззащитна,
то наблюдава всичко изпод сенките
и се прокашля, щом понечиш да целунеш.
Сред трудности, в неволи и тревоги
животът се процежда смътно
дали ще бъде е утре, или още днес,
каквото пожелае, времето отмъква.
Към долини зелени ужасяваща лавина
понася се стремглаво;
и времето прекъсва прелестния танц,
в миг скок брилянтен прекратява.
О, потопи ръце дълбоко във водата,
чак до китките ги потопи,
и дълго, дълго в тях се взирай –‘
запитай се какво пропусна ти.
Във шкафа глетчер дрънка,
въздиша във леглото ти пустиня
все по-голяма е пукнатината в чашата –
път във отвъдното да минеш.
Просякът мачка в пръсти банкнотата,
великанът омайва невръстния Джак
бледоликото момче се бунтува,
а Джил се премята по гръб.*
О, погледни, погледни в огледалото,
свойто злощастие погледни:
животът е винаги благослов
макар да не го виждаш ти.
Застани, застани до прозореца
когато горчивите сълзи напират
ще обикнеш със свито сърце
съседа, от своята болка превит.
Беше станало късно, късно в нощта,
Двамата влюбени бяха си тръгнали вече.
Не звъняха часовници.
Реката все тъй спокойно течеше.
*************************************************************************************
Брюксел през зимата /1938/
Вървиш по студените улици като стари струни оплетени,
стигаш фонтани, сковани във лед,
но в картината сякаш нещо не е наред,
цялоста, същността на града ти се губи.
Само старите, гладните, бедните
в този студ са все още навън
в примка неволята ги е впрегнала
застинали фигури като в опера-сън.
Извисяват се богаташки сгради в нощта
прозорците в тях греят като градини,
да го опишат думите просто не могат
но очите ти виждат позната история,
петдесет франка – всеки за тази цена
града зъзнещ в свойте обятия може да има.
*************************************************************************************
В музея на изящните изкуства /1938/
Добре познавали страданието
старите холандски майстори – те знаели
човек къде и колко го боли, докато някой друг
прозореца отваря, похапва си, или безцелно се разхожда;
разбирали – докато старците очакват с благовеен трепет
тайнственото рождество,
ще има винаги деца,
които по езерото край горичката ще се пързалят и нехаят
за това, което ще се случи.
И не забравяли,
до края трябва всяко мъченичество да се изстрада,
завряно в кучешкия вой и мръсотия,
докато конят на мъчителя невинно чеше задница в дървото.
Например във „Икар” на Брьогел, как всичко се отвръща
най-безгрижно от бедата: орачът може би е чул
отчаяния вик и плясъка, но бил зает със работа далеч по-важна;
и слънцето да свети продължило докато белите нозе момчешки
потъвали в зелените вълни; а корабът луксозен и красив
видял навярно нещо изумително – едно момче как пада от небето,
но най-спокойно продължил натам, където го очаквали.
*************************************************************************************
Бежански блус /1939/
Да кажем, десет милиона души са в този град –
някой живее в бордей, друг във палат:
но няма място за нас, скъпа моя, няма място за нас.
Някога имахме своя страна, тя добра бе за нас –
потърси я, навярно все още е в онзи атлас:
но не можем да се върнем във нея сега, скъпа моя, не можем.
В църковния двор тис вековен расте –
всяка пролет възкръсва отново във цветове:
но за паспортите стари това не важи, скъпа моя, това не важи.
По масата консулът блъсна с ръка:
„Без паспорти мъртви сте пред властта.”:
Но ние все още живи сме, скъпа моя, все още сме живи.
В комитета любезно стол ми предложиха,
за догодина нашата среща отложиха:
Но къде да отидем днес, скъпа моя, днес къде да отидем?
На събрание бях. Там един заяви на висок глас:
„Нашия хляб ще изядат, ако ги пуснем у нас.”
Той говореше за теб и за мен, скъпа моя, за теб и за мен.
От гърмотевична буря се разтресе сякаш светът:
Хитлер заяви на Европа „Те трябва да мрат.”
Имаше предвид теб и мен, скъпа моя, теб и мен.
Видях как пудел с жилетка и връзка с игла
се вмъкна със котката в близка врата.
Но те не са немски евреи, скъпа моя, немски евреи не са.
Отидох на кея и гледах как риби безгрижни
свободно в морето се движат:
на няколко крачки от мен, скъпа моя, на няколко крачки.
Бях в гората, там пееха всякакви птици
без да ги притесняват някакви политици –
но от човешката раса те не са, скъпа моя, те не са.
Насън видях хилядаетажна сграда
с прозорци, врати – и те по хиляда,
но нито една не беше за нас, скъпа моя, не беше за нас.
Бях в полето. В снега десет хиляди войници
напред-назад маршируваха в стройни редици –
претърсваха за теб и за мен, скъпа моя, за теб и за мен.
Превод: Ангелина Василева